Всички „Хилтон“-и по света са еднакви — като брадавици, като майски бръмбари, като лалета. Някаква подобна нелепа мисъл се въртеше в ума на едрия мъж в спортен костюм, който седеше във фоайето. На кръглата масичка пред него бяха поставени малка бутилка „Туборг“ и кристална винска чаша. Като някакъв престарял френски маршал той пиеше своята бира именно във винска чаша, на малки, предпазливи глътчици. Чувствуваше се отегчен и в същото време някак дълбоко изтръпнал. И като че ли не съзнаваше точно къде е — в Капабланка, в Монтевидео, в Найроби? Все същият реквизит, все същите младолики американски бабки с шапчици от изкуствена слама и съблазнителни воалетки, плоскогърди и енергични като хлебарки. Между прочем две от тях доста отдавна поглеждаха към масата му. И имаше за какво. Беше хубав мъж, доста изтънчен, макар и с малко едри черти на лицето си. Неговият отегчен вид ги привличаше като магнит. Всъщност това беше мъжът на мечтите им, но знаеха, че като всяка мечта и той е непостижим. Много по-лесно беше да си купят някой жиголо в нощния клуб или дори някой хубавичък местен студент, останал съвсем без средства.
Мъжът отпи още една глътка и погледна часовника си. Беше пет без десет. До самолета оставаха повече от три часа и, естествено, най-разумно беше да си почива в стаята през това време. Но хотелската самота винаги го бе потискала, досега не се бе научил да я понася. По-добре тук, всред бабките, недалеч от бара, от който в тоя момент се носеха свежите миризми на коктейлите. Все пак не се чувствуваше сам. Точно в тоя миг към масата му се приближи доста възрастен мъж с осанката и профила на Фердуси. Само маслено-зелената му униформа подсказваше, че е обикновен хотелски служител.
— Господин Периа, викат ви на телефона — каза той вежливо.
Мъжът мълчаливо кимна. Беше го предупредил, разбира се.
— Втора кабина — добави служителят.
Господин Периа прекоси бавно фоайето под очарованите погледи на двете американки и влезе в кабината.
— Кой, моля?
— Господин Периа? — попита гласът отсреща. — На телефона Айвазян… Стоката е готова, господин Периа!…
— Добре — отвърна мъжът. — Идвам след малко.
— Не се безпокойте, господин Периа. Ще ви чакам, докато дойдете…
Периа затвори телефона и излезе навън. Фердуси стоеше почтително на няколко крачки, без да губи докрай своето източно достойнство. Периа му пъхна небрежно пет долара и каза кратко:
Комментарии к книге «Кутия за енфие», Павел Вежинов
Всего 0 комментариев