«Разходка из историята (Спомени и срещи)»

Слънцето заливаше с утринния си светлик гористите чуки, що се чернееха над преслапът, през който минува път от Тракия за Търново. Живописно изпъстрените — с яркозелени рудинки и свежи моравки — лесове на Стара планина се разстилаха вълнисти до призрачно-обайните равнини на Дунавска България. Прохлада духаше. Сенките на големите букове шареха ронливия друм, из който пътуваха двамата българи.

Тия двама българи бяха два братя.

Когато пак се поспряха с конете си под една сянка, за да се закрият от жежките лучи на утринното лятно слънце, по-младият брат се обърна към по-стария, все мрачен и мълчалив:

— Ти все си намръщен. Кажи нещо, бачо.

По-старият въздъхна и отговори почти през сълзи:

— Какво да ти кажа? Проклятие, брате, виси над нас. Бедно отечество, бедно отечество!

— Защо това отчаяние, бачо?

— Защото сме роби. Робите нямат право да бъдат весели.

— Но имат право да се надеят — възрази по-младият брат.

— Надеждата днес е едно безумие.

— Не, тя е една добродетел, и най-потребната сега.

По-старият брат се усмихна горчиво, почти презрително.

— Да, ние сме роби, врагът ни е оковал, отечеството е нещастно — каза по-младият; — но вярата ни дава крила.

Те боднаха конете по жилестите корми п продължиха пътя си.

Денят преваляше. Слънцето трептеше веч над западните приоблачни чуки. Скоро притъмня. Пътниците отседнаха при Янтра, напоиха уморените си коне и се отбиха в една планинска колиба да нощуват. Вечеряха с хляб и кромид лук, па си легнаха въз постеля от борови върхари.

На следния ден, къде пладне, те съзряха търновските скалисти рътове. Отседнаха при Царева ливада за почивка.

— Е, сега какво ще кажем на тьрновци? — каза мрачен по-старият брат.

— Ще им кажем: надейте се и не губете бодрост. Ти вярваш в бога?

— Както и ти.

— Бог не обича слабодушните, обича силните духом.

Тоя кратък разговор стана преди… 738 години. Двамата братя се наричаха Петър и Асен. След три години България беше свободна.

На Атонският полуостров Паисий една заран след нощното бдение над историята на българските царе, патриарси и светии, която пишеше, излезе да се разходи под високите борики и се спря с поглед устремен на север.

Той гледаше към България.

И той въздишаше.

И казваше: