«Итьо, дядовото Дамяново чираче»

Когато удари училищната камбанка, Итьо изскочи най-напред навън. Преметна през рамо торбичката с новия буквар и тичешком пое към крайните герани, където ставаше големият панаир, да види дошли ли са ябанджиите с чергилата. Додето бягаше по кривата улица, над която се люлееха узрели дюли и праскови, подире му от една отворена вратня се спусна едно пале. Малкият не се обърна назад. Палето поджавка, додето се умори, и подви опашка. Итко тичаше към панаира. Всяка есен на панаира слизаха от Балкана големи биволски кола с чергила, докарваха писани грънци, пестил, костури, свирки и орехови гъдулки.

Цяло лято Итко чиракува на дяда Дамяна. Цяло лято той ходи подире воловете му по нивята. Слуша гургулиците като гукат по кръстците, слуша по синорите тихата песен на пчелите, слуша щурците и вечерно време се връщаше със замаяна глава. Една нощ той сънува, че свири на гъдулка и цялото село тропа. Оттогава гъдулка оживя на сърцето му. Щом засипа от хамбара си на Итковата мама две крини жито, помилва по главата малкото воловарче и го попита:

— На тебе какво да дам?

Итко наведе глава.

— Кажи какво, не се срамувай.

— Искам гъдулка, дядо.

— Гъдулка ли? Гъдуларин ли ще ставаш? Много си мъничък още. Щом като искаш гъдулка, гъдулка ще имаш.

Дядо Дамян развърза кесията си и извади една ситна жълта пара.

— На ти тая пара. Да я заровиш на скрито място, когато по Димитровден додат колята от Балкана на панаир, ще ти купим една гъдулка. Щом додат, ела да ми обадиш, аз ще ти я избера.

С изтръпнало сърце Итко чакаше този ден, когато мегданът при крайните герани ще почернее от коля, добитък и свят. Днес мегданът гъмжеше от навалица, Итко едвам се промъкна до колата с шареното чергило. Запъхтян, той се изправи зад легналите биволи, които кротко прегризваха, и трепна от радост, когато видя две хубави гъдулки, окачени на ритлата. Идеше му да удари калпака си о земята. Наместо да удари калпака си, той удари назад към село, да вземе жълтата парица и повика дяда Дамяна.

Насред пътя отвъд моста го спря Трайчо бежанчето.

— Чакай — му рече македончето, — дай да ти видя буквара. Там има една картинка с дълги уши — много е смешна.

Дай да я видя.

Итко извади буквара си и двамата седнаха насред пътя и наведоха глави над картинките. Македончето разгръщаше новата книга със светнали очи, сякаш виждаше чудеса.

Изведнъж Итко скочи и дръпна буквара.