«Нала и Дамаянти (Индийска приказка)»

Живееше в Индия цар, на име Нала. Син на силния Виразен — владетел на нишадското царство, Нала бе мъдър и такъв хубавец, че в цял свят нямаше друг цар като него и едва ли би могло да има. Смирен почитател на мъдрите учители, проникнат с тайния смисъл на старите книги, чужд на нечисти помисли, загадка за момите, страх за враговете, надежда на другарите си, изкусен и смел пълководец, чуден стрелец, а най-много прочут с изкуството да язди коне — такъв бе Нала. Но той имаше една голяма страст: обичаше да играе на зарове.

В това време над широката видарбинска земя владееше Бима, добродушен цар; той дълго време нямаше деца и пред боговете даде голямо обещание, за да го наградят с родителско щастие; тогава те му подариха трима синове и една дъщеря. Дамас, Дантас и Даманас бяха имената на тримата братя, а сестра им се казваше Дамаянти.

Децата бяха пъргави и смели. Като звезда на хубостта сияеше Дамаянти. Бърза мълва разгласи по земята нейната прелест. В бащиния си дом, обкръжена от пъстрия венец на много дружки, Дамаянти блестеше между тях като роза сред разкошни зелени листа, светеше като светкавица между облаци. Никъде подобна хубост не се бе виждала. Но не по-малко хубав бе Нала. Всеки час Дамаянти чуваше за великия цар на нишадската земя и всеки час Нала чуваше за звездата на хубостта. Скоро между тях поникна цветето на обичта.

Един път Нала, мъчен от безименна сърдечна болка, се разхождаше замислен в царската градина; внезапно той видя във въздуха лебеди; с разпуснати златопери крила, те хвърчеха на ято и с шум се спуснаха в градината. С бързата си ръка Нала хвана един от тях за златното крило. Но лебедът му каза с човешки глас: „Пусни ме, царю, и аз за отплата ще кажа на Дамаянти такива думи, че да мисли само за Нала.“ Като чу това, Нала бързо пусна златния лебед. Цялото ято хвръкна право към Видарба и там се спусна в царската градина, дето се разхождаше Дамаянти.