«Двама братя от Сърпица»

Пристигнаха първите лястовички. Светнаха окъпани от пролетното слънце снежните върхове на Родопа. Потекоха надолу ручеи и потопиха ливадите. Напъпиха клоните на прасковата, която шумеше пред прозореца на Николовата стая. Затопли се земята. Защъкаха селяните по дворовете. Ширнаха се нивите като зелени алища, метнати да съхнат върху гърбовете на хълмовете. Измъкна се котката от пещника, протегна се, изви гръб като дъга, взе да се прозява, легна до белосаната стена, замрежи очи и почна да преде. Врабчетата от съседната купа зачуруликаха, кацнаха на торището и чевръсто взеха да пъпрат сламата. Излезе Гурко от къщи, бутна си калпака на темето, почеса се по тила, погледна големия куп тор и мръдна към плевнята. Застяга колата. Сложи дъсчените ритли, намести дъната, дигна процепа и тикна празната лека кола към торището. Взе желязната вила от обора и почна да товари. Задния разбутаното торище. От хармана се зададе по-малкият дядов Йорданов син — Никола.

— Бате — рече той, — да бях ти помогнал малко.

— Няма какво да ми помагаш — отвърна Гурко, без да го погледне, — наместо да се святкаш насам-натам с празни ръце, тръгвай да си дириш работа нейде по селата. Млад човек си. Срамота е да ходиш без работа.

— Къде ще вървя сега? Нали тати, бог да го прости, остави една нива. Кой ще пожъне моя дял? Кой ще ми прибере снопето?

Гурко се опря на вилата.

— Ти, батьовата, нямаш дял. Недей си точи зъбите, защото няма да ядеш хляб от нивата на Мързяновия дол.

— Защо пък да не ям? Нали е бащина нивата. Колкото се пада на тебе — толкова и на мене. Виж, друго нещо, ако господ не рачи тази година да ни даде храна.

— Не се меси в господювите работи, ами вземай торбата, пусни вътре една прясна пита и две глави лук, че се махай. Чувам, пак заправили пътища по Тракията. Търсели работници да трошат камъни. Тъкмо работа за тебе. Гледай да вземеш някоя и друга пара, че като се върнеш през зимата — да си купиш жито и да помогнеш на данъка. Тая къща няма да я мъкна сам на гърба си. И ти ще плащаш. Де се намираш?

— Ами нивата?

— За нивата не бери грижа. Тя си е моя.

— Как тъй твоя?

— На смъртния си час старият поръчал на баба Гергина, съседката, да ми каже, че я оставя само на мене. Аз нали бях на пазар, не го заварих жив. Сетне ми каза бабичката.

— Че тя нали е съвсем глуха, как го е чула?