«Скръбта на Олимпио»

Не беше сводът блед, ни гаснеха полята;не, слънчевият ден обагряше с позлата                                бездънния простор,струеше сладък лъх над злачната полянаи той не вярваше, с душа от кръв обляна,                                на своя смаян взор.Сияйна есен бе; горички зажълтелипо голите бърда се мяркаха и трели                                под свода озлатенехтяха — птиците, от Бога вдъхновени,навярно славеха със свойте кантилени                                отрудения ден.Реши да види пак дали все тъй под бряста еколибата — приют на скъпото им щастие,                                потока с ромон глух,любовните гнезда сред гъстата дъбрава,където вкусваше с целувките забрава                                смутеният им дух.Потърси той дома сред плодната градина,алеята, зида, в решетката старинна                                опря посърнал лик;вървеше блед, листа под стъпките хрущяха,зад всеки ствол, уви, подобно сянка плаха                                стаен бе мъртъв миг.Дочу ветреца той в горичката позната,от който всичко в нас потръпва и в душата                                се буди любовта —и който и дъба, и розата поклаща,самият той душа, душа животрептяща                                на хиляди неща.В безлюдната гора листата под нозетесе мъчеха сами да полетят, но сетне                                се връщаха от път.Тъй често, литнали — към нова светла вис ли? —с прекършени крила и скръбните ни мисли                                сред локва кръв лежат.Той дълго гледа как — прекрасни, все по-редки —Природата навред разстила нови гледки,                                и чезнеше в мечти;небето горе бе лице заруменяло,а езерото тук — вълшебно огледало,                                чу ручей да шурти.Припомни си, уви, за времето щастливо,не влезе — над зида наднича боязливо                                като скиталец клет;цял ден се скита сам. Но ето, мрак припадна,а неговата гръд бе гробница прохладна,                                и прокънтя навред:„О, скръб! Как искам аз да разбера в съсъдакипи ли още вино, или с разбита гръдна мъртвата любов свидетел ням ще бъда,погребана навеки сред тоя дивен кът.Как бързо се менят и се рушат нещата!Природо ведрочела, забравяш всичко ти!И късаш нишките, обвързали сърцата —о, тайнствените нишки на нашите мечти.Съборено лежи дървото с двете букви.Домът ни от шубраци не можеш го откри.И розите — и те са стъпкани, че тук випосрещат с глъч дечица, улисани в игри.