«Пернатият приятел»

Доколкото ми е известно, никога не е била издавана заповед, забраняваща отглеждането на животни на борда на космическа станция. Просто никой не е смятал това за нужно. Но дори да съществуваше такава разпоредба, сигурен съм, че Свен Олсен нямаше да се съобразява с нея.

С такова име всеки би си представил Свен като двуметров северен гигант. Ако наистина беше такъв, шансовете му да си намери работа в Космоса щяха да бъдат съвсем минимални. В действителност той беше жилав дребен човек, каквито бяха по-голямата част от първите космонавти. За него беше играчка да се подготви за 150-пудовата граница, която мнозина от нас стигаха с цената на строга диета.

Свен бе един от най-добрите наши конструктори. Беше се отличил в деликатната и специализирана работа по сглобяването на строителните елементи, плуващи свободно в пространството край нас. Умееше да им придава бавно въртеливо движение така, че когато те идваха в подходящо взаимно положение, ги събираше и съединяваше в предварително планиран панел. Никога не се изморявах да наблюдавам и него, и бригадата му, да гледам как станцията расте под техните ръце като гигантска мозайка. Това беше сръчна и трудна работа, защото скафандърът не е най-удобната дреха за тази цел. Тъй или иначе хората на Свен имаха голям успех в сглобяването на скеле, каквото сме виждали при строежа на високи здания на Земята. Единственото им преимущество беше, че можеше да се отдръпнат, без да „паднат“ и да разгледат произведението си от разстояние.

Не ме питайте защо Свен пожела да отглежда галениче и защо направи избора си по този начин. Не съм психолог, но трябва да призная, че решението му беше разумно. Практически Кларибел не тежеше, нуждата от храна беше незабележима, пък и не изпитваше неудобство от липсата на гравитация, както е при другите животинчета.

За пръв път усетих, че Кларибел е на борда, когато седях в тясната кабина, наричана шеговито мой кабинет. Бях се заел да проучвам списъка с технически задачи с цел да реша коя от тях да начена. Точно тогава музикално подсвиркване облетя ушите ми. Предположих, че идва от вътрешността на станцията — че ще последва някакво съобщение. Вместо това прозвуча дълга и усукана мелодия, която ме накара да погледна нагоре така рязко, че забравих за наклонената греда над главата ми. Когато пред очите ми започнаха да експлодират звезди, за пръв път видях и Кларибел.