«Среща с Рама»

На Шри Ланка,

където изкачвах

стълбата на боговете.

Рано или късно бе невъзможно да не се случи. На 30 юни 1908 година разрушението не достигна Москава с три часови дължини и четири хиляди километра, което е незабележимо разстояние в сравнение с мащабите на Вселената. Друг град в Русия, Владивосток, имаше още по-голям шанс на 12 февруари 1947 година, когато вторият по големина метеорит на двадесетия век се взриви на по-малко от четиристотин километра от него, а експлозията съперничеше по сила на току-що създадената атомна бомба.

В онези дни хората не можеха да направят нищо, за да се защитят от случайните попадения на космическата бомбардировка, която някога бе набраздила лицето на Луната. В 1908 и 1947 години метеоритите бяха попаднали в празни пространства, но към края на двадесет и първия век по Земята не бе останал нито един район, който можеше да служи без риск като мишена за небесната стрелба. Човешкият род бе се пръснал от единия до другия полюс. И така дойде неизбежното…

В 9 часа и 46 минути по Гринуич на 11 септември 2077 година, когато лятото се случи необикновено хубаво, по-голямата част от обитателите на Европа видяха как в източната част на небосвода се появи ослепително огнено кълбо. Само за няколко секунди то заблестя по-ярко от Слънцето и първоначално се движеше по небето без никакъв звук, оставяйки след себе си разхвърляна бразда от пепел и дим.

Някъде над Австралия то започна да се разпада със серия взривове, чиято сила предизвика временно загубване на слуха у милиони хора. Но те бяха щастливците.

Като се движеха със скорост петдесет метра в секунда, хиляди тонове скали и метал се врязаха в равнините на Северна Италия и за няколко пламтящи мига унищожиха труда на много векове. Градовете Падуа и Верона изчезнаха от лицето на Земята, последното величие на Венеция се скри завинаги в морето, а след като космосът стовари своя чук, и водите на Адриатика се втурнаха с гръм върху сушата.