«Патриот»

Добри ЧинтуловПатриот Отколе слънцето заседна,настана нощна тишинаи зад гората близоседнапогледна пълната луна.Тя със зарите си огрялавърху зелената трева,дружина вярна там седялас войвода патушна глава.Прохладен извор там извиракато на огън варево,а сянка длъгнеста простиразелено буково дърво.Войвода дума на дружина:почакайте под този бук,за малко време ще замина,че пак ще ви намеря тук.И стана той самси тогава,на рамо пушка си качи,на пояс револвер запаваи мигом се отдалечи.Върви той бърже през гората,минава много трапищаи се прехвърля през водатав дълбоките им долища.А по стръмнините нагорепъхти и в огън цял гори,най-сетне с божията волядостигна сини канари.На върха веч като достигна,да си почине той седна,към юг очите си издигнаи видя родна си страна.Открил е бащино огнище,градът, във който се родил:где се научи, за да ищена нежна майка поглед мил.Нещастний във години младикакви е претърпял беди!Какво не стори, що не даде,догде да се освободи.В ръце хайдушки е изпадал,нуждал се гладен да стои,в градски тъмници е страдал,железни влачил букаи.Защо? Защото се увличалнещастните да отърве,без да го викат, самси тичал,за да им помощ подаде.Но времето се променява,светът еднакъв не стои,дъждът за всички преваляваи под небесата пои.Като присъдбата изпълне,свободен вече той стана,да мисли кой път да прегърневъв мила бащина страна.Обиден мъченик тогава,мъчителите намрази,се мисли, колчем ляга, става,как може да ги порази.Дружина вярна той събира,на волята си ги склонии времето без да простира,реши се да се подиви,да обикаляме планините,мъчителите си да трий,що теглил той злочестините,колко-годе да измий.Или пък родното му племе,ако се някак съживии скочи, за да се отнеме,на помощ да му се яви.Но спи това злочесто племев дълбок и непробуден сън,в тежки мъки тегли, стене,черней отхвърлено навън.Войвода щом си туй представи,пот го побива по лице,какво да стори, да направис раненото си той сърце.На път когато му се падне,макар и стар, но като младще гледа как да се открадне,към родния си тича град.На канарите се възкача,градът изглежда отдалеч,порони сълзи, горко плаче,изгубен е за него веч.И щом престане той да плачеи сълзите му да текат,изново хваща пак да крачеи връща се по същий път.Читателю, ти питаш кой езлощастний този патриот.Самси се усети, че той едядо Иванов Панайот. Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Мирослава Фъндъкова

Публикация: