«Сиромахкиня ((Балада))»

Иван ВазовСиромахкиня(Балада) Йоще зима не минува!Силен вятър вее с бяс,Малки Сечко зле върлува,камък пука се от мраз.В улиците запустели,лежат снегове дебели,всичко нямо и се крий,само вълк понявга вий.Там край село, без оградамалка къща се крепи,всред отколешна грамадавсичко около й спи.Вътре майка е клетницаи две мънички дечица,бледни, голи, в тъмен кът,тръпнат, охкат и мълчът!Три напрашени полици,ледни зидове кат мраз,две-три спукани паници,вехтък един коностас;една хурка без къделя,една скъсана постеля,де стояха плачешком —ето скудният им дом!Във огнище не блещуканито искрица огън;веч отколя, зла прилука,изгоря и сетний пън!А фъртуна мразовитавей из стряхата пробитаи горките две децабърчат бледи си челца…Студ и кърви!… Дяца мръзнат,ту във майка си се взрат,ту в огнището и зъзнат,ту от треската горят;от три дена не са ели,жив човек не са видели,късче хляб да им даде,а пък сняг се не яде.Хори милостиви веч не дават,че се не боят от гряхил че се и те лишавати са в нужда като тях.А пък зимата е тежказа неволята човешка,деца будни като в сънвикат: „Мамо! Хляб! Огън!“Няма помощ, ни надежда,плаче майчино сърцеи горчиво тя поглеждакак простират й ръце!„Тежък грях ли съм поела,майка ли ме е проклела,та ми, боже, ти пратития мъки, теготи?!Мъж ми Петър ме забрави,не се чува по светът,с тия дяца ме оставина ръце ми да измрът!Що да чиня, що да сторя?С какво да ги приговоря?Как да ги нахраня аз,да ги стопля в тоя мраз?Ох, да прося с блага верамилост в людските сърца,може би аз да намерахляб за моите деца,може йоще да са живихора харни, милостиви:без тях господ грешни насне би държал нито час!“Става клета сиротица,пред икона постоя.— Трайте, милички дечица! —и изскокна из врата.А веявицата снежнавън на пътя я присрещнаи на бузи й смразинейни жалостни сълзи.Вледенена тя се лутаи измъчена от глад,една нова вратня бута,влиза у един богат…На сърце й премалява:първи път за хляб решаватя ръка да си простре —струва й се, че ще мре!— К’ва е тая просякиня? —стопан вика с гневен глас— Аз съм клета сиромахкиняи за помощ моля вас!— Бре! Какво ми тая дрънка?Изпъдете я навънка!Триста просяка на денидат дрипави при мен.Полумъртва тя се връща,дома стига с голям труд.И заваря в свойта къщагладни дяца, плач и студ.В скръб полита кат несвяснаи студено й телопада в голото легло.Скоро нейний дух утихва.Тя поглежда в коностаси във него се усмихваматер божия тогаз…Чудо!… Ликът оживява,гледа, мърда, приближава.Но веднага с трясък, с звънизгърмя каляска вън.