«Старицата на Джо Кредок»

На трийсет и пет Джулия Кредок си беше такава, каквато се е помнила открай време — нито хубава, още по-малко очарователна. Бяха минали трийсет и пет години — и младост, и зрелост — нищо не остана: нито хубост, нито чар. Колкото по старееше, толкова по-грозна ставаше. От тия петнайсет години в кухнята, над коритото, снагата й се бе вдървила и загрубяла. Косите бяха твърди, сплъстени, същински върви. Трудът бе врязал по лицето й бръчки, а гърдите й висяха чак до кръста като капаците на кавалерийско седло. В Джулия никой мъж не можеше да види друго, освен отблъскващия символ на жената. Тъй беше и с Джо, мъжа й. За него тя винаги си беше Старицата.

И ето, че се помина.

Смъртта бе нейното възнаграждение. Възнаграждение за грозното лице и грозното тяло, за целия й живот. Приживе беше безкрайно нещастна — единайсет деца, четиринайсет крави, ято пилци. И на всичко отгоре осем вонящи свине. От десет години Джулия ни един път не напусна фермата. Работа, работа, работа от четири заран, до девет вечер; никога почивка, никога пътуване до града, та дори да се изкъпе време не остана. Джо също се блъскаше по цял ден. Но и той от своя труд получаваше едничка отплата — схванат гръб, разхлопано сърце, сиромашия. Колкото повече работеше, толкова по обедняваше. Изкара ли на есен двайсет бали памук, цените ще паднат и той едва смогваше да си плати торовете, а обикновено пари не достигаха и за това. Ако пък цената скочеше на шейсет цента, килограма, ставаше тъй, че поради многото дъжд, или поради голямата суша, не успяваше и една бала да изкара. С една дума, животът на Джо и Джулия не беше нищо — направо не си струваше да се живее като тях.

Сега Джулия беше мъртва. Никога не е била хубава, нито пък се е смятала за хубавица. До кожата й никога не беше се докосвала коприна, до носа й — пудра, до страните — руж, а мръсотията под ноктите й остана докрай да се чернее.

Пристигна човек от погребалното бюро и отнесе трупа. На следната утрин го върна готов за погребението, насрочено за същия следобед в гробището, в съседство с поляната, дето ставаха публични събрания.

Но що за труп беше това!

Джо гледаше и не вярваше, че вижда Джулия. После изрови от някъде снимката, която му беше подарила няколко седмици, преди да се оженят, и я позна. Изглеждаше отново като младо момиче.