«Ключът»

Карл Дженингс знаеше, че умира. Оставаха му няколко часа живот и още много работа.

Нямаше да има отмяна на смъртната присъда, не и тук, на Луната, с неработеща радиовръзка.

Дори на Земята има пустеещи местенца, където, без радиовръзка, човек може да си умре, без да може приятел да му протегне ръка, без приятелско сърце да го съжали, дори без приятелско око да открие трупа му. Тук, на Луната, имаше някои неща, които стояха иначе.

Землянинът, разбира се, знаеше, че е на Луната. Карл беше пристигнал с геологична, не, селенологична експедиция. Странно как съзнанието на земния човек набляга на представката „гео-“… Насилваше се да мисли, докато работи. Даже умирайки, продължаваше да чувства невероятната чистота на мислите си. Неспокойно се огледа. Нямаше какво да види. Намираше се в тъмнината на сянката, отвътре на северната стена на кратера, в тъмнина, пронизвана от пулсиращото присветване на фенерчето му. Държеше го на пулс, отчасти, защото се страхуваше да не изтощи ресурса му, преди да свърши работата и отчасти защото се страхуваше да не наруши минимума шансове да бъде видян.

В ляво от него, на юг, покрай близкия хоризонт на Луната, имаше ивица ярка, бяла светлина от Слънцето. Отвъд хоризонта, и затова невидима, беше отсрещната стена на кратера. Слънцето никога не се изкачваше толкова високо над ръба на кратера, че да огрее дъното непосредствено под краката му. Беше защитен от радиация — поне от това.

Копаеше внимателно, но несръчно, бинтован, както си е, в скафандъра. Отстрани го болеше отвратително.

Прахът и натрошените камъни ни най-малко не отнемаха очарованието на „приказния замък“, тази част от лунната повърхност, изложена на чести смени на светлина и мрак, жега и студ. Тук, във вечния студ, ронещата се стена на кратера беше натрупала купчина разнородни камъни. Не беше лесно да се каже, че е имало някакво копаене.

Работейки пипнешком в тъмното, Карл се спъна и разсипа шепа прах. Частичките се изсипаха бавно, но поради липсата на въздушно съпротивление, те сякаш летяха със зашеметяваща скорост.

Фенерчето на Дженингс освети един скален отломък. Той го изрита силно и продължи трескаво да копае. Времето му за живот изтичаше.

Още малко и ще скрие Апарата. Така Строс не би могъл да го намери.

Строс!

Другият член на екипажа, другата половина от откритието и признанието!