«№1999»

— Следващият! — изкънтя гласът на часовия в коридора.

№1999 изпъна като струна гърбицата на врата си и влезе в кабинета със стегната войнишка стъпка — туп-пляс, туп-пляс, туп-пляс. Звукът от алуминиевата протеза и босия му крак се блъсна в стените и заглъхна. Кръстът за храброст, медалите и кучешките зъби, нанизани на дебела връв като огърлица на врата му, приглушено извънтяха. Куката на липсващата му ръка изстреля откос стоманени отблясъци в такт с чаткането на протезата по пода и изгасна. След него, голи в коридора, останаха последните мъже от сбора — насядали по пода, разглеждащи с интерес тавана и стените.

В кабинета беше тихо и сумрачно. Зад широка маса, застлана с червена плюшена покривка, седяха със сковани гърбове: в средата — Председателят на военната комисия — генерал от запаса, призован на военна служба да възстанови за пореден път армията след войната, до него — Секретарят, от двете им страни — редовите членове по старшинство: Старшият на военната комисия, Заместникът на старшия, неговият заместник и т.н. — все калени в битките о.з.-та, призовани също да помогнат на страната след последната, току-що привършила война. Строгите им лица бледнееха над плюша, белезите по главите тъмнееха по голите черепи, стъклените очи гледаха сурово. Под белите престилки прозираха медалите, тигровите зъби и пагоните на зелените им униформи. Патериците и бастуните бяха наредени като за строеви преглед зад тях на очукана стойка за оръжие.

— №1999 — рапортува той със сипкав глас, козирува със здравата си ръка и застана мирно до вратата, отправил единственото си око в една далечна точка зад стената. Кръстът за храброст, медалите и кучешките зъби искряха върху гърдите му като диаманти. Председателят на комисията ги зърна и лицето му застина.

— Защо си нанизал медалите на връв? — строго попита той.

— Никога не се разделям с тях, господин генерал, дори когато спя — отговори №1999. — За да дойда тук, както подобава — №1999 стрелна със здравото око голото си тяло, — оставих дрехите в съблекалнята.

— Е, и? — отново попита Председателят на комисията. Лицето му остана все така студено.

— Не мога да дишам без тях и една секунда, господин генерал. Топлят сърцето ми и чрез тях чувствам, че живея — сви безпомощно голите си рамене №1999.