«Критичната маса»

Вървеше през горещия въздух по пепелявата земя и му се струваше, че времето спира. До този момент събитията се развиваха хереално бързо: вертолетите вече отдавна бяха залели с бетон останките на къщата и градината, а улиците на градчето бяха покрити със защитна ципа. Онези, които оставаха зад него, бяха направили всичко необходимо… А той продължаваше да върви, но всяка негова стъпка сега му струваше усилия, сякаш слънцето натискаше със страшна сила раменете му.

Сухите му устни нещо прошепваха, но той дори не се вслуша какво произнасят те: завладя го нещо друго — не страхът, който вече беше изпитал и остана някъде назад, а нещо друго, приличащо на болка. Помисли си: „Боли ме сърцето. Боли ме черният дроб… А какво ли ме боли сега?“

Без да обмисли този въпрос, тръгна по-нататък, вече без да брои крачките си.

Зад гърба му се носеше бръмченето на вертолетите. Някак хрипливо загърмяха военните високоговорители. Кой знае защо внезапно си представи, че пред него има стена, а зад гърба му са дулата на карабините и замрялата върху нечии устни последна команда. Бързо метна поглед напред, видя върха на хълма, плаващ в омарата, обвиваща купола на Ядрения център, и в този момент се прекърши преградата, която не пускаше в съзнанието му цялата истина. В този момент забрави да направи поредната крачка и веднага наоколо тревата задимя. Внезапно го разтърсиха гърчове. Така ясно му се представи цялата верига от събития, които съвсем не бяха започнали вчера. Някъде в самото начало на тази верига стоеше самият той и осъзнаването на това нещо се оказа най-горчивото от всичко…

Пристигайки вчера вечерта в родното си градче, когато видя майка си, изпита радостта от новозараждащата се близост, когато някога беше нещо обичайно. Беше се откуснал специално за една седмица от своите хронични грижи, за да може с наслада да се порови в спомените, и всичко това му се беше видяло прекрасно. Само гдето по-големият му брат, неговият умен брат, беше дежуран сутринта в Ядрения център и поради това се наложи разговорът между двете бивши момчета да бъде отложен. Впрочем това кой знае защо дори го зарадва…

Над родната земя цареше обичайното сухо лято и малкият семеен съвет реши, че най-добре ще се наспи в градината под стария навес. След обикновените грижи по късната вечеря майка му вече по тъмното му пожела приятен сън и последните звуци се стопиха сред старите ябълки.