«Бенковски»

Планината пуста. Дивота и сън е.

Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;

в пустинята влада някой гробен дух.

Небосводът гледа уплашен и глух.

Лесовете черни, накрай кръгозорът

мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът

орел един плува, бавно се върти

над някоя мърша, що му дъх прати;

по скалите зеят страшни пукнатини;

затулени с храсти — легла на гадини;

сипеи безродни, плешиви бърда,

стръмнини без дръвье, реки без вода

душата измъчват и плашат окото.

Из един там глух дол, обрасъл с глогина,

сега върви тихо някаква дружина.

Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!

Бенковски я води в пустинята там;

героят, юнакът с мисъл на челото,

на подвига знаме, душа на делото,

човекът, що даде фаталния знак

и цял народ смело тикна с своя крак

желязната вволя, железните сили,

могъщото слово, що слабий окрили,

гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!

Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“

И ние трептяхме пред тоя глас мощен,

пред тоя демон таен, призрак полунощен,

който произнесе страшните слова…

Той сега вървеше с клюмнала глава.

Другарите му верни, разбити и пршни,

мязаха на мощи и на сенки страшни,

седемдесет бяха, четирма са днес.

Другите паднаха: едни в боя с чест,

други в плен срамотен, други пък бегаха,

от тяхната участ кат се убояха.

Тъжно те вървяха в заглъхналий мир

по пясъка ситни, из дивния шир,

с пушки без патрони, и скрака без сила;

всяка кост се клати, боли всяка жила;

подвигът е труден, пътят е свиреп.

Петнадесет дена без отдих, без хлеб

скитат се в горите, борят се с тиранът,

с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,

често мисъл мрачна дохожда им тям.

Но бълзо изчезва; Бенковски е там.

Бенковски ги пази мълчалив и страшен;

в бедите поддръжка и пример всегдашен;

тоя държи, не охка, тоя е само блед,

и гледа на изток, и води ги дмело,

и бурно се бърчи бледното му чело.

В глава му се блъскат мисли цял пояк

и кроежи тъмни, и лучи, имрак,

и ярост отровна кипи му в гърдите

за толкоз нещастья, надежди разбити,

за толкова жъртви и вяра, и труд,

отишли на вятър под натиска лют!

И бунтът пред него като облак чуден

фърчи кат от някой ураган прокуден.

Накъде отиват?… Изведнъж гръм