«Брюге»

Черната равнина, осеяна с комини и селища, се върти зад стъклата на влака. Едно ниско небе, мокро и окадено, прихлупва хоризонта. Още гърмят в ушите ни яростните вълни на Северно море. Още се мярка пред погледа пустинната променада на дигата със заключените хотели-дворци на Остенде. А наоколо са отново печалните полета на Фландрия, набраздени с пътища, изрязани с канали. Неподвижната вода мъртво лъщи под гаснещия зрак на зимната привечер. Сякаш безпределна, посипана със сажди и изоставена лагуна, сред която писъкът на машината буди единственото ехо на живот.

След час влакът спира пред новата, в старинен стил станция на Брюге. В същия миг от противоположната посока пристига друг влак. Тълпи работнички се изсипват от вагоните, весели, шумни, безцеремонни, повличат пътниците и ги изблъскват на малкия площад зад гарата. Скоро те се пръскат, глъчката угасва, тишината обгръща всичко наоколо.

Потъмнял, старинен офорт се изправя изведнъж пред очите ни. Тесните улички, безлюдни и чисти, се чупят и потъват татък в падналата вечер. Лъхва влага, студена и гъста. Навремени някакво жаловито скърцане, като стара дървена порта, която хленчи в мрака. Дълги каменни огради с черни сенки, стени с капаци по прозорците. Малки мостчета, под които потайно подплисва вода. Една звънарня избива надалеч часа. Един трамвай, светнал и бърз, минава като видение в тая сънна неподвижност.

Брюге, Мъртвият Брюге на Роденбах. Нозете ми за пръв път стъпват по старата каменна настилка на тоя град. Непознат и далечен живот е заключен зад тия стени в хладната нощ, мълчалива и стаена, като мрака на готическите църкви. Редки минувачи се плъзгат край стените. Малките осветени кръчми — buvettes — гаснат една по една. Скоро градецът ще заспи съвсем.

В малкия хотел аз съм единствен пътник. Червенокосият стопанин, фламандец, любезно разговаря и се черпи в празната зала на трапезарията с някакъв комисионер. Няма гости през зимата в Брюге. Но стопанинът е все така приветлив. Сега около зачервената коксова печка той слуша някаква дълга история и постоянно цъка и се удивява: „Tiens! Tiens!…“1 После се осведомява за новия гост и още по-учуден цъка: „Tiens! Tiens!… C’est loin, n’est се pas, Sofia?… Trois jours par chemin de fer?… Tiens! Tiens!…“