«Връщането»

Какво е това чудновато животно, което върви едва-едва край стената на отсрещния плочник? То прилича на котка, но цялото е изкаляно, почернено от сажди, като въглищар. Едното му ухо е полуизгризано. Коремът му — голям и отпуснат — се клатушка като торба. Ах, загледайте се, взрете се по-внимателно! Та това е нашият Мър-мър, скитникът-котарак, който избяга един ден от къщи. Той ходи сега немил-недраг и си оплаква дните. Клетият Мър-мър! След шестмесечно скитане — ето на какъв ред дойде, така че и рождената му майка едва ли би го познала. Той върви, залитайки из улиците. Мисли само за едно: да легне насред пътя и да остави да го премаже някоя кола — така вече му е дотегнал тоя ужасен живот. Вече не се бои от нищо. Всичко му се е отщяло. Уморен е толкова, че върви полузаспал. Кучетата се спират и като го виждат така нещастен и жалък, не го закачат. Злите деца не го замерват с камъни — и те дори го съжаляват.

Как стана така, че Мър-мър, веселият котарак с дигната като байрак къса опашка и с мустак, който потреперва закачливо, се преобрази дотолкова?… Дълга история е тя и ние разказахме само една част от нея. Останалото — то е цяла редица едни и същи дни, седмици, месеци на глад, на бягане от кучета, от хора, от непознати шумове, на безсъние, на студ — с една дума, живот на загубено животно. Последното му по-дълготрайно убежище беше онази гостоприемница, дето така неочаквано той пристигна с автомобил като пътник без билет. Там не беше лошо. Той дори посвикна. Имаше често храна: някоя рибена опашка, остатъци от готварницата. Имаше си легло в килера. Но един петъчен ден дойдоха селяни с волски коли и големи рунтави кучета. Тия зли кучета едва не одраха кожуха на клетия Мър-мър. И оттогава той отново заскита из града. Ето го сега из тая улица, крета бавно, спира, почива си и пак тръгва.

Неочаквано от срещния плочник едно момиченце го загледа, спря се и плесна с ръце:

— Хи-и!… Той е!

То пресече улицата, отиде до котарака, пак го погледна и веднага извика:

— Мър-мър! Ти ли си? Мър-мър! Обади се, моето коте!…

Мър-мър обърна бавно главата си. Нещо далечно, почти забравено, но хубаво, сладко, топло сви сърцето му. Но той вече на нищо не вярваше. Сигурно тъй му се е сторило. Ала детето продължаваше:

— Мърчо! Ти си, нали, Мър-мър!…