«Реката, недостигнала море»

Изведнъж си спомних, че се казвам Елси и че съм човек. От нищото изплува мисъл, че съм живяла трийсет години и скоро ще трябва да умра. В следващия миг видях далечно кълбо огън и се досетих, че някога го наричахме Слънце. Около мене стърчаха на дългите си мършави долни крайници три човешки тела. Не зная защо ги нарекох човешки, гледах ги — изпити, нелепо изправени, гледах ги и се вцепенявах — така отчетливо приличаха на мен с раните и синините върху мръсната кожа, която се подаваше изпод парцалите, омотали костите им. Непоносимо беше да гледам тия издъхващи хора, които се усмихваха, взрели лъчезарни погледи в хоризонта, бузите им висяха, сбръчкани в луда усмивка. Всичките трима бяха напъхали пръсти в уста и ги смучеха, като черните зъби се стараеха да захапят целия юмрук. Спуснаха поглед към моите ръце. Върху кокалчетата имаше дълбоки, пресни рани, значи и аз бях хапала ръцете си също като тях. Трябваше да бягам. Далече, по-далече от съсипаните тела, по-далече, да ме няма. Но избухна гладът, с този отровен глад във всяка клетка, в кожата, в костите, в очите не можех да направя крачка. Паднах и запълзях. По-далече, по-далече! В един момент дойде нещо силно, огромно и бяло, по-остро от глада и страха. Стана ми ясно, безвъзвратно, болезнено в ума ми изригна мисъл — не мога да избягам от хората. Не знаех защо, не разбирах как, но вече бях обърнала пълзящи лакти назад. Без да си спомням думи, без да осъзнавам чух гласа си и се изплаших от него — глух и гладен, грозен, но все пак глас. Глас на човек изричаше думи. „Ние сме река, пресъхваща река, пясъците поглъщат последните капки влага, но ние не спираме, река сме. Търсим море…море.“ Нещо се беше съживило под кожата ми, не успявах да го нарека с думи, но то бе жадно и твърдо, то бе силно, не ме пускаше да вървя далече от постните гладни лица, изтръпнали в усмивка. Изведнъж чертите им раздвижиха в паметта ми върволица картини, заговориха някакви думи, много, много объркани спомени, които се изплъзваха от очите ми. „Този, първият, е човек! — изговорих гласно, за да спра въртележката в ума си. — Човек е, казва се Хес! Този вторият … кой беше вторият, с червеното петно на челото?“ — не помнех. Усещах смазваща болка в главата от усилието, не успях да се задържа права и паднах на лакти. „Ерт, ти!“ — изкрещях изведнъж.

— Ерт, Ерт! Стани, — шепнех му.