«Пътешественик»

Мър-мър изскочи от зимника тичешком. Сърцето му се пръскаше от мъка. Той не смееше да се обърне и да погледне назад. Там лежеше мъртъв единственият му приятел и сега той беше вече съвсем самичък в целия свят. Не можеше и да помисли, че ще се върне пак в гнездото на стария котак. По-далеч, колкото може по-далеч! Той хукна по покривите, без да знае де отива.

Беше хладна сутрин. По керемидите лъщеше влага. Долу, из улиците, отваряха магазините. Идеше миризма от месарниците и дъх на топло мляко от разтворените прозорци. Но на клетия Мър-мър не му беше до ядене. Тъгата и самотията го шибаха като камшици. Той търсеше само някоя добра душа, за да изприказва болката си, та да му олекне малко.

Най-после съзря на една стряха един побратим — голям, сивочер, мършав котарак, който се миеше срещу слънцето. Мър-мър наближи към него с най-добри чувства и дори се приготви да го поздрави любезно. Ала онзи изведнъж настръхна, изсъска като змия, скочи неочаквано насреща и го удари с лапата си.

Мър-мър се обърка.

— Махай се оттука! — викаше другият. — Тук е мое царство и никого не пускам насам! Махай се!

И Мър-мър си тръгна още по-наскърбен от тая случка. Мустакът му потрепера жално. Той сви късата си опашка надолу и тръгна към края на града, до реката, която се виждаше оттук. Там поне щеше да бъде по-спокойно. Ала едва слезе до канала, и от невиделица връхлетя отгоре му една гъска, която водеше пет малки гъсочета. Тя с крясък и съскане го закълва по главата. Ах, наистина казваха старите: една беда никога не идва сама. През тоя тъжен ден всичко се трупаше едно след друго върху клетия Мър-мър! Той не можа дори да пийне водица и отново тръгна по покривите. Денят измина бавно. Смрачи се. Трябваше да се помисли за нощуване.

Той скочи на един корниз до осветен прозорец и се спря за минута. Изведнъж наостри уши: стори му се, че някой споменува името му. Приближи една-две крачки и се вслуша. Прозорецът беше полуотворен. Наистина някой вътре го споменаваше. Какво ли беше пък това? Мър-мър надникна в крайчеца на прозореца: вътре едно момченце четеше на глас една книжка на сестричето си, което бе седнало насреща му и слушаше. Мър-мър остана като треснат от учудване и болка. То беше неговата история — същинската! — която децата си четяха едно на друго. Поиска му се да изреве от мъка. А момченцето продължаваше да чете: