«Треска»

Иван Спортев лежеше по гръб на удобния диван, чезнейки в постепенно заливащата цялата стая тъмнина. Очите му бяха отворени, ала той не виждаше нито затрупаните с книги рафтове, постепенно губещи очертанията си в напредващия здрач, нито огромните тежки мебели, приличащи на древни чудовища в мрака, нито висящия от тавана масивен полилей, който като хищна птица, сякаш бе застинал в пикиращия си полет към нищо неподозиращата жертва. Погледът му бе съсредоточен някъде над тавана, а мисълта му се луташе като самотна скитница из времето и пространството. Той би изглеждал точно като мъртвец ако не барабанеше с пръсти по бутилката, от която сегиз-тогиз отпиваше по някоя и друга глътка бира.

Иван бе нещастен и самотен след поредния си провал в лаборатораторията — деветдесет и втори пореден от началото на кариерата му — и нямаше никакво желание да се разведри. Шефовете му го бяха заплашили, че ако продължава в същия дух, ще бъдат принудени да го разпределят за преподавател в някое училище. Такава перспектива ни най-малко не съвпадаше с плановете от младежките му години, когато си мечтаеше за нобелови награди, за слава, и нито за момент не помисляше, че може да завърши кариерата си по толкова мизерен начин. А и не само това го депресираше. Най-много го терзаеше собственото му наранено самочувствие от факта, че от 2 години насам (всъщност никога през живота си) не бе провел дори един успешен опит. Къде ли беше сгрешил? Какво бе недомислил? Бе изчел токова много книги, бе говорил с най-големите специалисти, а все дълбаеше на едно място. Уж спазваше всички правила, а все се проваляше. Дори напоследък неколкократно бе на път да оваканти местата на няколко свои колеги с невероятните си експерименти. Работата му в лабораторията висеше на косъм, а животът му изглеждаше безсмислен.