«Идеята за равенство сред българите»

Има една дълбоко вкоренена идея в българското съзнание, идеята, че всички сме равни. Това не е плод на Просвещението, на естественото право. Край тия неща България е отминала, те не са влезли в нейния живот и съзнание. Това е равенство, което не е равенството пред законите, а просто фактическото равенство между един индивид и друг, благодарение на това, че в края на краищата всички сме хора. Т.е. пак се стига до естественото право, но по един съвършено заобиколен път и на основата на една сентенция, не на основата на филозофеми. Тази народопсихологическа черта е с огромна важност и значение за съдбините на българския живот; това схващане е активно и днес.

На какво се дължи това? И когато кажем на какво се дължи, ние ще уплътним понятието и ще го разширим, и ще видим неговите консеквенции. Аз непрекъснато ще повтарям, че в България има извънредно много реликти от античността. Има едно психологическо утаяване на събития, които са станали в античността, запаметени са и са станали част от нашата психология — ще изброим отново само някои. По мнението на Жирмунски понятието за красота и право са наследени от късната античност, и това несъмнено е така. Калокагатията — красивото като нравствено добро, — е патетиката и на нашия Йовков. Също така от античността са наследени идеите за правда и истина. В античността идеята за правда и правосъдие е не толкова дълбоко обоснована, колкото е дълбоко вкоренена. Един от лозунгите на Юстиниановото право гласи така: „Да се стигне до правосъдие, ако ще светът да загине“. В българския живот, не само в литературата, а и доста разпространено сред хората, благодарение на четивата, които се превръщат в разказ, в легенда и така се фолклоризират, се запазва традицията на късноантичния роман. И това е показано много добре в сборника на Йордан Иванов „Старобългарски разкази“. (…)

Тази тясна връзка с античността е от такова значение — понеже това са устойчиви структури, те не позволяват техните съставки да отпаднат и да бъдат заменени с нови. От едно историческо възпоменание те се превръщат в нещо, което бих нарекъл динамичен консерватизъм. Динамичен, защото всяко поколение ги преосмисля, като се вживява в тях и ги преживява, като ги превръща в жива своя практика. Това е наследството на античния град.