«Совалка»

— Защо седиш сам в тази стаичка? — запита човекът.

— Вече не съм сам, защото дойде ти — отвърнах аз.

Нямаше го преди час, дори и преди минута, но аз не се изненадах. Защото бе точно този човек, а не някой друг.

— Защо седиш тук, гледаш белия лист в пишещата машина, дърпаш ухото си с едната ръка и кичур коса с другата? — запита той.

— Защото съм човек, който пише истории, та други хора да ги четат — казах аз. — Но в момента не пиша, понеже не ми хрумва нищо за писане. Тъжно ми е и затова дърпам ухото и косата си.

Човекът ме поогледа.

— Истински ли са историите, които пишеш?

— Не — казах аз. — Никога не съм писал истински истории. Хората не обичат да ги четат. Харесват само неща, които биха могли да са истински. Човек трябва да е много умен, за да напише истинската история тъй, като че ли е измислена. А пък аз не съм чак толкова умен, затова разчитам на въображението си.

— О — каза той, сякаш разбираше, което ме изненада, защото сам нямах представа какво точно говоря. — Ще ти разкажа една история. Само че е истинска и трябва да й се вярва. Ако ти я разкажа, ще повярваш ли?

— Не ме интересува дали е истинска или не, стига да е добра — казах аз. — Ако цената е вяра от моя страна, ще платя с удоволствие.

Превъртях листа, запалих цигара и го погледнах. Той пак каза:

— Историята е истинска.

И започна. Ето какво ми разправи:

Обикалях около света и си гледах работата, когато един феноменално самонадеян мъж на име Макилейни Тобин привлече вниманието ми. Печалното състояние се оказа неизлечимо, тъй като бе съвсем обосновано. Той наистина беше изключителна личност. Не се нуждаеше от помощта ми, понеже имаше крайно остър ум; но когато я предложих, прие охотно, защото спадаше към ония, които никога не изпускат възможността за печалба. Всъщност не му предлагах печалба, но така бе и с ония преди мен. Той смяташе, че може да превърне всичко срещнато в нещо ценно за себе си. В дадения случай сгреши само защото дотогава нито веднъж не бе срещал провал.

Седеше сам в огромния си кабинет и мислеше за нещата, които бе извършил и които доказваха превъзходството му.

— Аз съм — рече — човек, който никога не е допускал грешка.

— Не е вярно — казах аз. — Съвършенството е неестествено и противоречи на непоклатими закони. Ти съществуваш и си съвършен. Там ти е грешката.

Той ме огледа иззад необятното си бюро и отвърна сърдечно: