«Да свиеш платната»

Когато задминахме последната шамандура и поехме обратно, „Буревестник“ от Порт Елизабет сякаш сграбчи вятъра в платнените си прегръдки и почна да се изправя сантиметър по сантиметър. Въпреки тежкия кил газеше съвсем плитко. Беше наклонен към подветрената страна. Имаше цел пред себе си и верен приятел на руля. Беше бърз и прекрасен. При тази скорост и крен още пет сантиметра можеха да го преобърнат; знаехме и пет пари не давахме. Беше великолепно.

Пърси лежеше върху наклонената палуба с отметната глава, стискаше руля с мършави ръце и се смееше просто от радост. През делниците Пърси беше писарушка в застрахователна компания. Но през почивните дни ставаше господар на платноходката „Буревестник“ — мъничка бяла мечта. А днес беше денят на регатата; днес двамата с Пърси преживявахме онова, което бяхме сънували цяла година и щяхме да го сънуваме още толкова.

Никога не бяхме печелили регатата. Но тази година всичко бе на наша страна. Наближаваше буря и се носехме по ръба на риска с изцяло разпънати платна. Грамадният нов кливер се издуваше като балон от вятъра. Тъкмо това ни трябваше, за да оставим зад себе си всичко друго… всичко освен траурните платна на Грейнджър и неговата състезателна яхта „Черен пламък“.

Победата висеше на косъм между нас и „Пламъка“. На около двайсет метра вдясно той се носеше точно по същия курс и със същата скорост. Никой не можеше да надделее. Вятърът отнасяше молитвата ми. Със своята стоманена мачта и електрически лебедки Грейнджър бе печелил три години наред. Молех стария крал Нептун да ни помогне.

После воят на вятъра из въжетата скочи с един тон нагоре. Видях, че се задава шквал. Злобен оловносив вихър напрягаше мускули да се втурне към нас. Пролазих към Пърси и изкрещях:

— Идва шквал… трябва да свием платната.

На повечето от другите яхти вече свиваха марселите.

— Ако Господ иска да свия платната — изрева Пърси, — ще вземе да разкъса някое!

Цитираше славните капитани на клипери от ония дни, когато американските кораби са били най-добри по седемте морета. Това хвърляше състезанието и кораба в ръцете на боговете; беше върховно безумие… и великолепна дързост.

Видях как провисва марселът на „Черен пламък“; въпреки всичката си хромирана стомана, Грейнджър все пак се боеше. Сетне платното пак плъзна нагоре и се изду. Бе видял, че продължаваме с всички платна; смяташе, че блъфираме. Изкрещях към Пърси:

— Шквалът ще ни изтръгне мачтата! Трябва да свием!