«Симфония на безнадеждността»

Плещи развил, Балкана се тъмней,изпречен пред безбрежний небосклон,а там зад него се подьема бавноесенний кървав месец — привиденье,родено из недрата на нощта.Тайнствената пустош на твърдтазасенил, висне облак чер и сякашда се възьеме месеца възкачва —да му пришепне тъмната си тайна…Вселената в замая глуха спи.Тук-там самотно трепка и гаснеезвездица плаха — като че невидим,незнаен дух надниква от неботои пак отвежда поглед, нищо тамво пропастта под себе не издебнал.Вселената в замая глуха спи.И тегне морний неподвижен въздухнад тъмний свят, подобно ням въпрос,когото е на задушната нощза резрешенье морний ден оставил…Изпречил се е тъмния Балканпред небосклона, — а над него, вечевъзмогнат, спря се кървавия месец.Отсякоха се в дрезгави просториред върхове — и чак от край до край,над зъбестите техни раменапрострян, изпъкна исполинский образна Прометея: към небо извиллице, — ръка с вериги обкованаизвърнал и подложил под тилът си;разрошена и в гъстий храсталакзацепена, косата му се спущана къдърци по тъмните скали;подобно чал, стърчи на висиниколяното на сгънатий му крак, —а другия, отхвърлено прострян,скалите е притиснал и тъмнеятразчекнати петтях му пръсти, същозъбци на някой старовремски замък.Вмиг стон разцепи замъртвелий въздух,подобно сдавен порив към живот,и хласнати о тъмните скаливеригите се нему отзовахас глух и злокобен екот. Прометейот своя сън вековен се събуди…Тъй както се откъртени скалисо екот сриват в зиналата пропаст,изкъртени из наболяла гръд,разцепиха нощта гръмовни думи:„Ах, няма ли да се разсъмне — крайна мойте мъки ще ли дойде? Тежкои горко мене… Но кому ли азнатяквам? Сам от по-напред нимане знаях аз каква ме чест очаква?!…Зевс! Няма мойта воля да сломяти милион терзания, коитов душата ти за мен се би родилиот страх и злоба в нея съчетани.Аз знаях свойта участ, Гръмовержцо!Но с майчино си мляко всуках азпрезренье към бедите… Пращай своякрилати пес сърцето ми да рве!Ще притъпее острия му клъв,от ръфане на мойта плът, но пакне ще да скърши нищо твърда воля;и няма аз до век да се разкая,че осветлих човешкий тъмен духи съдбините негови в живота…Вий облаци, — те няма моя погледда замъглят: аз в себе си го впивам —и бъдещето ясно е пред него,и днеска, както в прежни времена!Вилней ли зима и засипва снягкосата ми, — мрази ли зимен мрази вкочанява мойте членове, —на слънцето ли огнени стрелими раните обжегват и развеждат, —аз знаях свойта участ — и презрях я!Изпращай бури! Те гласът ми нямада заглушат, — пронизан и през тях,