«Планетата Шеол»

Поиска да благодари на девойката, обърна се в леглото да я види и изпита болка, но тя, макар и да прониза тялото му, се оказа някак си далечна. А пулсиращото наслаждение изтичащо от главата, се пренасяше по гръбначния мозък до всички нерви и бе ката силно, че потискаше възникващата болка и я отдалечаваше като нещо несъществено.

Тя се намираше в ъгъла и не помръдваше.

— Благодаря ти, сестро — измърмори той.

Момичето не каза нищо.

Вгледа се в нея и макар да му беше трудно да се съсредоточи, тъй като огромните вълни наслада непрекъснато преминаваха през тялото му като симфония, записана в нервните послания, той успя да съсредоточи погледа си и видя, че и тя носи същата метална шапчица.

Посочи с пръст към нея. Цялото и лице, включително и шията, почервеня. Тя произнесе със замечтан глас:

— Вие ми се струвате много добър човек. Затова мисля, че няма да донесете за прегрешението ми…

Той и се усмихна с, както му се струваше, дружелюбно, но когато болката изгаря кожата, а насладата разкъсва главата, бе невъзможно да каже, как всъщност изглежда това.

— Май е противозаконно — каза той.

— Наказва се, но боже мой, как е прекрасно! И как иначе да издържаме на това? — оплака се сестрата. — Вие идвате тук и разговаряте като обикновени хора, а после ви пращат долу, на Шеол. Там с вас стават най-различни ужасни неща. После станцията на повърхността доставя тук части от вашето тяло… отново и отново. Може би пане десетина пъти ще видя замразената ти глава, готова да бъде насечена, преди да изминат моите две години. Вие, затворниците, би трябвало да знаете, че и ние страдаме — тихо нареждаше тя, като се намираше още с щастливо отпуснато състояние, предизвикано от вълните на насладата. — Най-добре би било, веднага да умирахте там долу, и да не ни досаждате с мъките си. Знаете ли, ние можем да ви чуваме, когато викате. Вие продължавате да си оставате хора и след като Шеол ви въздействува… Защо постъпвате така, а, мистър Опитно зайче? — тя се ухили глуповато. — Защо не ни щадите чувствата? Мисля, че такова момиче като мене, е принудена от време навреме да се подлага на известно разтърсване. Всичко това прилича на безкраен страшен сън и аз нямам нищо против, вие по-бързо да бъдете подготвен за заминаване на Шеол. — Тя тръгна към него, като леко се поклащаше. — Моля ви, свалете от главата ми този калпак. Така съм изморена, че нямам никакви сили да си вдигна ръката.