«Ески Арап»

Около устието на Места има няколко села, в които живеят негри. Едно неотколешно предание разказва, че някой си Хюсеин паша владеял тук големи чифлици. Работниците и слугите му били помаци от Родопите, но тия планинци не понасяли жегата и маларията около Кара су. Едни измирали, други се разбягвали. Тогава пашата довел отнякъде негри. Тия чифлици днес ги няма, но потомците на негрите са останали. Имат ниски и сиви къщурки, скрити под смокви и храсталаци от туя. Отгоре по кирпичените дувари растат кактуси с жълти и червени цветове. Лете е непоносимо горещо, задушно, и най-слаб ветрец не разклаща тръстиките на блатата. Но полето е плодородно. Едри биволи влачат ралата и след тях вървят орачи, и те черни като тях. Между младите има истински хубавци: здрави и стройни тела, с обли и корави членове, като че излени от черен бронз. Тия хора са добри, наивни и безобидни. Щом заговорят — усмихват се сърдечно и весело, като деца. И цялото изражение на лицата им е в тая усмивка, която открива едни зъби, бели като сняг.

Пограничната застава беше в един напуснат чифлик. Тая голяма и стара постройка пазеше всички спомени и всички тайни на Ориента: широки стрехи, замрежени прозорци и чардаци, стени, обвити изцяло с хмел, бръшлян и глицинии. А наоколо каменни зидове, високи като на крепост.

Чифликът беше доста далеч от селата, но все пак нашите черни съседи ни идеха понякога на гости. Най често дохождаха двама: Ески Арап и Тата-Тита.

Ески Арап беше най-старият негър, единственият, който не беше роден тук, а в Судан. „По нашите места — разказваше ми той при първата ни среща — има авджии на коне. Но те ходят на лов не за дивеч, а за деца. Обикалят около селата и което дете се отдалечи — грабват го и после го продават.“ Така бил отвлечен и Ески Арап. Но той бил тогава четиринайсетгодишно момче и затова помнеше много нещо за отечеството сл.