«Зимни вечери»

Като черна гробница и тая вечерпуст и мрачен е градът;тъпо стъпките отекват надалечеи в тъмата се топят.Глъхнат оградите, зловещо гледа всякас жълти стъклени очи,оскрежената топола — призрак сякаш —в сивата мъгла стърчи.Странни струни са изопнатите жици,посребрени с тънък пух,и снегът, поръсен с бисерни искрици,хрупка с вопъл зъл и глух.А в мъглата — през безплътните и мрежимълком гаснеща от скръб,младата луна незнаен път бележис тънкия си огнен сърп.Вървя край смълчаните хижи,в море непрогледна мъгла,и вечната бедност и грижаме гледат през мътни стъкла.В стъклата с десница незрима,под ледния дъх на нощта,чертала е бялата зиманеземни сребристи цветя.Но ето къщурка позната;в прозореца детска глава;и грубо гърмят в тишинатапияни хрипливи слова.Завърнал се в къщи — безхлебен,пиян пак — бащата ругай:и своя живот непотребен,и своята мъка без край.Завесата мръсна, продрана,и едър мъглив силуетразмахва ръцете в закана,от помисли странни обзет.Децата пищят и се молят,а вънка, привела глава,сред своята скръб и неволяжена проридава едва.Сякаш плачът и дочули са,сякаш са ехо в снега —звъннаха в сънната улицапесни на скрита тъга.Трепка цигулка разплакана,сепна тя зимния сън,мигом след нея, нечакано,хукнаха звън подир звън.Пак ли са старите цигани?Пак ли по тъмно коват?Чукове, сръчно издигнати —сръчно въртят се, гърмят.Трепна в бараката сгушенапламък разкъсан и блед;а от стрехата опушенаспускат се змийки от лед.Пламва стомана елмазена,вие се, съска, пълзи —с тежките чукове смазани,пръска тя златни сълзи.Синкави, жълти и алениснопчета пламък трептят,в огнен отблясък запалени,черни ковачи коват.А навън мъглата гъста тегне,влачи своя плащ злокобно сив,и всуе се мъчи да пробегнеостър писък на локомотив.Мяркат се незнайни силуети,идат странни — странни гинат пак:електричен наниз морно свети,през завесите от черен мрак.И в мъглата жълтопепелява,в нейното зловещо празненство,броди тежко, неспокойно плаванякакво задгробно същество.Той е — слепия старик се връща,с него натоварено дете,потопени в хаоса намръщен,бавно, бавно се разтапят те.Братя мои, бедни мои братя —пленници на орис вечна, зла —ледно тегне и души мъглата, —на живота сивата мъгла.Тежък звън като в сън надалеч прозвъни.Полунощ ли е пак?В уморения мраккато копия златни пламтят светлинии се губят по белия сняг.Струят се без ред бледожълти петнаот прозореца в скреж,и — разкъсващ, зловещ —през стъклата процежда се плач на жена,и горят и трептят свещ до свещ.Сред стаята ковчег положен,в ковчега — моминско лице,