«Клубът на червенокосите»

Един ден през миналата есен се отбих у моя приятел Шерлок Холмс и го сварих да разговаря с пълен, червендалест възрастен мъж с огненочервена коса. Извиних се, че идвам така ненадейно! и понечих да си тръгна, Холмс обаче почти насила ме въведе в стаята и затвори вратата зад гърба ми.

— Напротив, идвате тъкмо навреме, драги ми Уотсън — сърдечно ме увери той.

— Боях се да не ви преча. Виждам, че сте зает.

— Да, зает съм наистина.

— В такъв случай ще ви почакам в съседната стая.

— Не, не — възрази Холмс и се обърна към събеседника си: — Господин Уилсън, този джентълмен ми е бил ценен помощник при успешното разрешаване на много от случаите, с които съм се заемал, затова смятам, че ще ми бъде особено полезен в разясняването и на вашия въпрос.

Пълният господин се понадигна от стола, кимна ми леко за поздрав и ме изгледа изпитателно с малките си, полускрити в подпухналите клепачи очи.

— Настанете се на канапето, Уотсън — покани ме Холмс, а той самият се отпусна в креслото и допря пръстите на двете си ръце, както имаше обичай да прави, когато размишлява над нещо.

— Отлично зная, драги ми Уотсън, че споделяте моето влечение към всичко странно и необичайно, излизащо от рамките на еднообразното ни и скучно ежедневие. Иначе едва ли бихте си водили с такова увлечение подробни записки за случаите, които разследвам, и които, позволете ми да ви упрекна, в усърдието си нерядко поразкрасявате.

— Но всички тези случаи са наистина изключително интересни — оправдах се аз.

— Спомняте ли си обаче какво ви казах онзи ден, когато се канехме да се заемем с не особено сложната задача, която ни възложи госпожица Мери Съдърланд — че и най-смелото въображение не може да съчини необичайните и невероятни неща, които понякога се случват в живота.

— Твърдение, в което аз си позволих волността да се усъмня.