«Лов на китове»

— Пръхти! Ей там! Пръхти!

Прастарият вик от наблюдателницата1 — събужда и най-дълбоко заспалия харпунджия. Ейнар Бьорник не спеше на своя мостик, разбира се, не! Вече беше отворил вратата: той тичаше по трапа, който свързваше мостика с платформата, да, той тичаше, той летеше над палубата въпреки силното вълнение, което тресеше парахода. Душ от пръски го посрещна на носа. Очите на Бьорник бяха две настървени лъскави цепки в мокрото му лице. Той се обърна, вдигна глава към наблюдателницата:

— Къде? Къде?

Една ръка махаше френетично от бъчвата.

— Ей там, там, право напред! Пръхти! Пръхти!

Бьорник погледна отново. Хоризонтът се издигаше и спускаше пред него, а сивите вълни запращаха пяната си към бялото небе.

— Пръхти! Ей там! Там! Пръхти!

От върха на един воден купол между две вълни Бьорник забеляза фонтана. Въпреки разстоянието той без колебание разпозна водния букет, който се разпукваше право нагоре, с притъпен връх от силния вятър. Фонтан на голям син кит. Бьорник постави лоста на машинния телеграф на „пълен напред“, замаха с лявата си ръка към носа, за да покаже на рулевия, че трябва да държи така, право пред себе си.

Слава богу, дните на кашалота бяха изтекли. Международната китоловна комисия беше обявила по радиото, че ловът на сини китове е открит — вече можеше да се гони този първокласен дивеч, това несравнимо богатство. Бьорник още беснееше, като си спомнеше тази скъпоценна плячка, дето трябваше да я отминава, да я оставя да си скача весело и най-нахално в морето, а в това време оръдието да стои заредено с харпун, готов да излети.