«Вратовръзката»

Как да разкажа за тази проклета вратовръзка?

Това е особен вид истина — житейска. Ала нашето не е очерк, а разказ. Как да направя от него проза на бъдещето — нещо като разказите на Сент Егзюпери, който ни откри въздуха?

В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал.

Материалът не трябва да се познава прекалено добре. Такива са всички писатели от миналото и настоящето, но от прозата на бъдещето се иска нещо друго. Тогава ще говорят не писателите, а хората със съответните професии, които имат писателска дарба. И те ще разказват само за онова, което знаят, което са видели. Достоверността — в това е силата на литературата на бъдещето.

Но може би тук няма нужда от разсъждения и най-важното е да се опитам да си спомня, да си спомня всичко за Маруся Крюкова, куцото момиче, което се натрови с веронал — беше събрало няколко лъскави малки жълти яйцевидни таблетки и ги бе глътнало. Беше се сдобило с тях срещу хляб, каша, порция сельодка — от съседките си по легло, на които бе предписан веронал. Фелдшерите знаеха за сделките с веронала и караха болните да гълтат таблетките в тяхно присъствие, но хапчетата бяха покрити с лъскаво покритие и обикновено болните успяваха да скрият веронала в бузата или под езика, та фелдшерът като излезеше, изплюваха таблетката на дланта си.

Маруся Крюкова не беше пресметнала добре дозата. Тя не умря, просто започна да повръща и след като й оказаха първа помощ — промиване на стомаха, — я изписаха по етапен ред. Но всичко това се случи много след историята с вратовръзката.

Маруся Крюкова беше пристигнала от Япония в края на тридесетте години. Беше дъщеря на емигрант, който живял в покрайнините на Киото, Маруся и брат й се записали в съюза „завръщане в Русия“, тя се свързала със съветското посолство и през 1939 година получила входна руска виза. Във Владивосток я арестували заедно с брат й и с всичките им другари, закарали я в Москва и тя повече не срещнала никого от тях.