«Вратовръзката»

Как да разкажа за тази проклета вратовръзка?

Това е особен вид истина — житейска. Ала нашето не е очерк, а разказ. Как да направя от него проза на бъдещето — нещо като разказите на Сент Егзюпери, който ни откри въздуха?

В миналото и днес за успеха е нужно писателят да е нещо като чужденец в страната, за която пише. Да пише от гледна точка на интересите, на кръгозора на тези хора, сред които е израсъл, сред които са се формирали неговите навици, вкусове, възгледи. Писателят пише на езика на онези, от чието име говори. Нищо повече. А ако писателят познава материала прекалено добре, хората, за които пише, няма да го разберат. Писателят им е изневерил, минал е на страната на своя материал.

Материалът не трябва да се познава прекалено добре. Такива са всички писатели от миналото и настоящето, но от прозата на бъдещето се иска нещо друго. Тогава ще говорят не писателите, а хората със съответните професии, които имат писателска дарба. И те ще разказват само за онова, което знаят, което са видели. Достоверността — в това е силата на литературата на бъдещето.

Но може би тук няма нужда от разсъждения и най-важното е да се опитам да си спомня, да си спомня всичко за Маруся Крюкова, куцото момиче, което се натрови с веронал — беше събрало няколко лъскави малки жълти яйцевидни таблетки и ги бе глътнало. Беше се сдобило с тях срещу хляб, каша, порция сельодка — от съседките си по легло, на които бе предписан веронал. Фелдшерите знаеха за сделките с веронала и караха болните да гълтат таблетките в тяхно присъствие, но хапчетата бяха покрити с лъскаво покритие и обикновено болните успяваха да скрият веронала в бузата или под езика, та фелдшерът като излезеше, изплюваха таблетката на дланта си.

Маруся Крюкова не беше пресметнала добре дозата. Тя не умря, просто започна да повръща и след като й оказаха първа помощ — промиване на стомаха, — я изписаха по етапен ред. Но всичко това се случи много след историята с вратовръзката.

Маруся Крюкова беше пристигнала от Япония в края на тридесетте години. Беше дъщеря на емигрант, който живял в покрайнините на Киото, Маруся и брат й се записали в съюза „завръщане в Русия“, тя се свързала със съветското посолство и през 1939 година получила входна руска виза. Във Владивосток я арестували заедно с брат й и с всичките им другари, закарали я в Москва и тя повече не срещнала никого от тях.

По време на следствието й счупили единия крак и когато костта се сраснала, я закарали в Колима — да си излежава присъдата от двадесет и пет години.

Маруся беше майсторица на ръкоделията, правеше бродерии — с това беше изхранвала семейството си в Киото.

В Колима началниците веднага открили това нейно умение. Никога не й плащали за бродериите — носели й или къшей хляб, или две бучки захар, или цигари; впрочем Маруся така и не се научи да пуши. И прекрасната й ръчна бродерия, която струваше може би стотици рубли, оставаше за началството.

Научила за способностите на затворничката Крюкова, началничката на санитарната част я прехвърлила в болницата и от този момент Маруся започнала да бродира за докторката.

Когато в совхоза, където работела Маруся, пристигнала телефонограма всички майсторки на ръкоделието да бъдат изпратени с попътни коли „на разположение…“, началникът на лагера укрил Маруся — жена му имала голяма поръчка за нея. Но някой веднага написал донос до най-високото началство и се наложило Маруся също да я изпратят. Къде ли?

Централното колимско „трасе“ се точи, вие се две хиляди километра — път сред хълмове, клисури, километрични камъни, релси, мостове… На колимското „трасе“ няма релси. Но тук непрекъснато повтаряха и повтарят „Железопътната линия“ на Некрасов — защо да се съчиняват стихове, когато има съвсем подходящ текст. Път, целият построен с кирки и лопати, с колички и бургии…

На всеки четиристотин-петстотин километра по „трасето“ има „Дом на дирекцията“ — свръхразкошен хотел „лукс“ лично за директора на Далстрой, сиреч за генерал-губернатора на Колима. Само той по време на пътуванията си из поверената територия може да нощува там. Скъпи килими, бронз и огледала. Картини-оригинали — доста имена на живописци от първи ранг, като Шухаев. Шухаев изкарал в Колима десет години. През 1957 на Кузнецки мост имаше изложба на негови творби — книгата на живота му. Тя започваше със светли пейзажи от Белгия и Франция, следваше автопортрет със златна камизола на Арлекин. Сетне магаданският период — два малки портрета с маслени бои: портрет на жена му и автопортрет в мрачни тъмнокафяви тонове — две картини за десет години. На портретите бяха изобразени хора, видели ужаса. Освен тези два портрета — ескизи за театрални декори.

След войната Шухаев го освобождават. Той заминава за Тбилиси — на юг, на юг, като отнася със себе си своята омраза към Севера. Той е сломен. Рисува „Клетвата на Сталин в Гори“ — явно ласкателство. Сломен е. Портрети на ударници, на челници в производството. „Дама със златна рокля“. В този портрет блясъкът е без мярка — като че ли художникът се е насилвал да забрави оскъдната северна палитра. И толкоз. Може да се мре.

За „Дома на дирекцията“ художниците рисуваха и репродукции: „Йоан Грозни и неговият син Иван“, „Утро в боровата гора“ на Шишкин. Тези две картини са класиката на безвкусицата.

Но най-приказното там са шевиците. Копринените пердета, щорите, завесите, украсени с ръчна бродерия. Килимчетата, покривките, кърпите — всеки парцал ставаше безценен, след като минеше през ръцете на майсторките-затворнички.

Директорът на Далстрой преспиваше в „домовете“ си — на „трасето“ те бяха няколко — два-три пъти годишно. През цялото останало време там го чакаха пазач, домакин, готвач и управител — четирима волнонаемни, които получаваха надбавки за работа в Крайния север — те го чакаха, подготвяха се, през зимата палеха печките, проветряваха „Дома“.

Маша Крюкова я докарали тук да бродира пердета, покривки и всичко, каквото им хрумне. Имало още две момичета, които бродирали също толкова умело и с фантазия. Русия е страна на проверките, страна на контрола. Мечтата на всеки истински руски човек — на затворника и на волнонаемния — е нещо, някого да проверява. Първо, аз съм нечий началник. Второ, гласувано ми е доверие. Трето, за такава работа нося по-малка отговорност, отколкото ако произвеждам нещо. И четвърто, спомняте ли си атаката от „В окопите на Сталинград“ на Некрасов?

Маша и новите й познати били контролирани от една жена, партиен член, която всяка сутрин им раздавала плата и конците. Към края на работния ден взимала направеното и го проверявала. Тази жена не работела, а се „водела на щат“ в централната болница като старша операционна сестра. Следяла ги много зорко — била сигурна, че само да се извърне, и тежката синя коприна ще изчезне.

Момичетата отдавна били свикнали с такава охрана. И макар че сигурно не било трудно да излъжат тази жена, те не крадели. И трите били осъдени по петдесет и осми член.

Настанили ги да живеят в лагер, в „зоната“, над чийто портал, както във всички лагерни зони в Съюза, били изписани „незабравимите“ думи: „Трудът е въпрос на чест, въпрос на слава, въпрос на доблест и геройство“. И името на автора на цитата… Цитатът звучеше иронично и учудващо точно отговаряше на смисъла, на съдържанието на думата „труд“ в лагерите. Трудът беше всичко друго освен въпрос на слава. През 1906 година в едно издателство на есерите е издадена книжката „Пълно събрание на речите на Николай II“. Това са извадки от „Правительственный вестник“ в момента на коронясването на царя и включват наздравици: „Пия за здравето на Кексголмския полк“, „Пия за здравето на юнаците-черниговци“.

Преди тостовете има предговор, написан в ура-патриотичен стил.

„В тези думи като в капка вода е отразена цялата мъдрост на нашия велик монарх“ и т.н.

Съставителите на сборника са интернирани в Сибир.

Какво ли е станало пък с хората, издигнали цитата за труда над порталите на лагерните „зони“ из целия Съветски съюз?

На бродирачките им разрешавали да гледат кино по време на прожекциите за затворници.

Прожекциите за волнонаемните почти не се различаваха процедурно от тези за арестантите.

Киноапаратът беше един и между отделните филмови части имаше паузи.

Веднъж прожектираха „И най-мъдрият си е малко прост“. Първата част свърши, светнаха както винаги лампите и както винаги угаснаха, чу се тракането на киноапарата — жълтият лъч стигна до екрана.

Всички започнаха да тропат, да викат. Механикът явно беше сбъркал — отново въртеше първата част. Триста души — фронтоваци с ордени, заслужили лекари, пристигнали за някаква конференция — всички, които си бяха купили билети за тази прожекция за волнонаемни, викаха и тропаха с крака.

Механикът невъзмутимо „извъртя“ първата част и запали осветлението в салона. Едва тогава всички разбраха каква е работата. Сред зрителите се беше появил заместник-началникът на стопанската част на болницата Долматов — бе закъснял за първата част и затова тя бе повторена.

Започна втората част и нещата продължиха по реда си. Колимските нрави се знаеха от всички — по-малко от фронтоваците, повече от лекарите.

Когато се продаваха малко билети, прожекцията ставаше обща за всички: най-хубавите места, последните редове — за волнонаемните, а първите — за затворниците: жените вляво, мъжете вдясно от пътеката. Тя разделяше салона на кръст, на четири части, и това беше много удобно за прилагане на лагерните правила.

Куцото момиче, което правеше впечатление и по време на прожекциите, го взеха в болницата, в женското отделение. Тогава още нямаше малки стаи — цялото отделение се помещаваше в една воинска спалня с поне петдесет легла. Маруся Крюкова беше за хирург.

— Какво й е?

— Остеомиелит — каза хирургът Валентин Николаевич.

— Без крак ли ще остане?

— Е, защо без крак.

Аз правех превръзките на Крюкова и вече ви разказах за живота й. След седмица температурата й спадна, а след още една Маруся я изписаха.

— Ще ви подаря вратовръзки, на вас и на Валентин Николаевич. По една красива вратовръзка.

— Добре, Маруся, добре.

Ивичка коприна сред десетките, стотици метри тъкани, бродирани, извезани на няколко смени в „Дома на дирекцията“.

— Ами контрольорката?

— Ще помоля нашата Ана Андреевна. (Май така се казваше надзирателката.)

— Ана Андреевна разреши. Бродирам, бродирам, бродирам…

— Не знам как да ви го кажа. Влезе Долматов и ги взе.

— Как така ги е взел?

— Аз бродирах. Тази за Валентин Николаевич вече беше готова. А вашата я довършвах. Сива. Вратата се отвори. „Вратовръзки ли бродирате?“ Приближи се до шкафчето ми. Пъхна вратовръзката в джоба си и излезе.

— Сега ще ви засилят по етапния.

— Не. Имам още много работа. Но толкова исках една вратовръзка за вас…

— Дребна работа, Маруся, все едно нямаше да я нося. Най-много да я бях продал.

За началото на концерта на лагерната „самодейност“ Долматов закъсня също както за филма. Тромав, с прекалено голямо шкембе за възрастта си, той се насочи към първата свободна пейка.

Крюкова стана от мястото си и размаха ръце. Разбрах, че прави знаци на мен.

— Вратовръзката, вратовръзката!

Успях да огледам вратовръзката на началника. Беше сива, бродирана, високо качество.

— Вашата вратовръзка — извика Маруся. — Вашата или на Валентин Николаевич.

Долматов седна на мястото си, завесата се разтвори както винаги и концертът на самодейността започна.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Галстук,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 15:30:00