Извикаха дежурния лекар в приемното отделение. На току-що измития синкав, изстърган дъсчен под се гърчеше мургаво тяло, покрито с татуировки — някакъв ранен човек, когато санитарите бяха съблекли. Кръвта цапаше пода и дежурният лекар се усмихна злорадо — щеше да е трудно да се почисти; лекарят се радваше на всичко лошо, което му се случваше да срещне или да види. Над ранения се бяха навели двама души с бели престилки: фелдшерът на приемното отделение, който държеше поднос с превързочни материали, и лейтенантът от специалната част с лист хартия в ръка.
Лекарят веднага разбра, че раненият няма документи и лейтенантът иска да получи поне някакви сведения за него.
Раните бяха пресни, някои още кървяха. Бяха много — над десет малки ранички. Човекът наскоро го бяха мушкали с малко ножче, с гвоздей или с нещо друго.
Лекарят си спомни как по време на миналото му дежурство преди две седмици бяха убили продавачката в един магазин — удушили я в стаята й, с възглавница. Убиецът не успял да се измъкне незабелязано, настанала шумотевица и бандитът, стиснал нож в ръка, изскочил навън, в мразовитата мъгла. Като тичал покрай магазина, покрай опашката, той забил ножа в задника на последния от опашката — просто така, дявол знае защо…
Но сега случаят явно беше друг. Движенията на ранения вече не бяха толкова резки, бузите му започнаха да пребледняват. Лекарят разбираше, че има някакъв вътрешен кръвоизлив — нали по корема също имаше малки, обезпокояващи рани, които не кървяха. Можеше да има вътрешни увреждания — на червата, на черния дроб…
Лекарят не посмя да се намеси в свещенодействието на службата по отчета. На всяка цена трябваше да бъдат получени „основните данни“ — фамилно име, име, презиме, по кой член, присъда, — да бъдат получени отговори на въпросите, които се задават на всеки арестант по десет пъти на ден — по време на проверките, на разводите…
Раненият отговаряше нещо и лейтенантът бързо записваше чутото. Вече знаеше и фамилното му име, и члена — петдесет и осми, четиринадесета алинея… Оставаше най-важният въпрос, чийто отговор очакваха всички — и лейтенантът, и фелдшерът на приемното отделение, и дежурният лекар…
— Какъв си? Какъв си? — развълнувано питаше лейтенантът, застанал на колене до ранения.
— Какъв си?
И раненият разбра въпроса. Клепачите му потрепнаха, спеклите се, изпохапани устни се разтвориха и той проточи:
— Куууче…
И загуби съзнание.
Комментарии к книге «Войната на „кучетата“», Талаков
Всего 0 комментариев