«Войната на „кучетата“»

Извикаха дежурния лекар в приемното отделение. На току-що измития синкав, изстърган дъсчен под се гърчеше мургаво тяло, покрито с татуировки — някакъв ранен човек, когато санитарите бяха съблекли. Кръвта цапаше пода и дежурният лекар се усмихна злорадо — щеше да е трудно да се почисти; лекарят се радваше на всичко лошо, което му се случваше да срещне или да види. Над ранения се бяха навели двама души с бели престилки: фелдшерът на приемното отделение, който държеше поднос с превързочни материали, и лейтенантът от специалната част с лист хартия в ръка.

Лекарят веднага разбра, че раненият няма документи и лейтенантът иска да получи поне някакви сведения за него.

Раните бяха пресни, някои още кървяха. Бяха много — над десет малки ранички. Човекът наскоро го бяха мушкали с малко ножче, с гвоздей или с нещо друго.

Лекарят си спомни как по време на миналото му дежурство преди две седмици бяха убили продавачката в един магазин — удушили я в стаята й, с възглавница. Убиецът не успял да се измъкне незабелязано, настанала шумотевица и бандитът, стиснал нож в ръка, изскочил навън, в мразовитата мъгла. Като тичал покрай магазина, покрай опашката, той забил ножа в задника на последния от опашката — просто така, дявол знае защо…

Но сега случаят явно беше друг. Движенията на ранения вече не бяха толкова резки, бузите му започнаха да пребледняват. Лекарят разбираше, че има някакъв вътрешен кръвоизлив — нали по корема също имаше малки, обезпокояващи рани, които не кървяха. Можеше да има вътрешни увреждания — на червата, на черния дроб…

Лекарят не посмя да се намеси в свещенодействието на службата по отчета. На всяка цена трябваше да бъдат получени „основните данни“ — фамилно име, име, презиме, по кой член, присъда, — да бъдат получени отговори на въпросите, които се задават на всеки арестант по десет пъти на ден — по време на проверките, на разводите…

Раненият отговаряше нещо и лейтенантът бързо записваше чутото. Вече знаеше и фамилното му име, и члена — петдесет и осми, четиринадесета алинея… Оставаше най-важният въпрос, чийто отговор очакваха всички — и лейтенантът, и фелдшерът на приемното отделение, и дежурният лекар…

— Какъв си? Какъв си? — развълнувано питаше лейтенантът, застанал на колене до ранения.

— Какъв си?

И раненият разбра въпроса. Клепачите му потрепнаха, спеклите се, изпохапани устни се разтвориха и той проточи:

— Куууче…

И загуби съзнание.

— Куче! — провикна се възторжено лейтенантът, като се изправяше и отърсваше с ръка коленете си.

— Куче! Куче! — радостно заповтаря фелдшерът.

— В седма! В седма стая на хирургията! — разбърза се лекарят.

Вече можеха да го превържат. Седма стая беше „кучешка“.

Много години след края на войната, в престъпния свят — на дъното на човешкото море — все още не бяха отшумели подводните кървави вълни. Тези вълни бяха следствие от войната — учудващо, непредвидено следствие. Никой — нито беловласите юристи криминалисти, нито ветераните от затворническата администрация, нито опитните началници на лагерите можеха да предвидят, че войната ще раздели престъпния свят на две враждуващи помежду си групи.

По време на войната престъпниците, които бяха по затворите, включително безбройните крадци-рецидивисти, апаши — бяха мобилизирани в армията, изпратени на фронта, в състава на маршевите роти. Армията на Рокосовски придоби известност и стана популярна именно заради криминалните елементи в състава й. От апашите ставаха прекрасни разузнавачи, смели партизани. Вродената склонност към риск, решителността и наглостта им правеха от тях ценни войници. На мародерството, на стремежа да се граби се гледаше през пръсти. Наистина, последният щурм на Берлин не бе поверен на тези части. Армията на Рокосовски бе насочена другаде, а към Тиргартен тръгнаха кадровите части на маршал Конев — полковете с най-чиста пролетарска кръв.

В „Хора с чиста съвест“ писателят Вершигора ни уверява, че познавал някой си Воронко — апаш, който станал смел партизанин (като в книжките на Макаренко).

С една дума, от затворите криминалните заминаваха на фронта и воюваха — кой по-добре, кой по-зле… Настана денят на победата, героите-апаши ги демобилизираха и те се върнаха към мирните си професии.

Скоро след това съветските следвоенни съдилища започнаха да срещат свои стари познати. Оказало се — и това не било никак трудно да се предвиди, — че рецидивистите, „апашите“, „крадците“, „престъпният свят“ не мислят да прекратяват дейността, с която са се изхранвали преди войната, която им е носела творческо вълнение, мигове на истинско вдъхновение, а също и положение в „обществото“.

Бандитите се върнаха към убийствата, „мечкарите“ — към разбиването на сейфове, джебчиите — към изследването на джобовете на балъците, „гастрольорите“ — към обира на жилища.

Войната ги бе направила още по-нагли и жестоки, вместо да ги научи на нещо добро. Бяха започнали да гледат на убийството още по-леко, отколкото преди войната.

Държавата се опита да се бори срещу увеличаващата се престъпност. Появиха се Указите от 1947 г.: „За опазване на социалистическата собственост“ и „За опазване на личното имущество на гражданите“. Според тях незначителната кражба, за която преди крадецът попадаше в затвора само за няколко месеца, сега се наказваше с присъда от 20 години.

Апашите, бивши участници в Отечествената война, започнаха да ги товарят с десетки хиляди на параходи и влакове и под най-строг конвой ги изпращаха в безбройните трудови лагери, чиято дейност не бе замирала нито за миг по време на войната. Лагерите вече бяха извънредно много. Севлаг, Севвостлаг, Севзаплаг, във всяка област, на всеки голям или малък строеж имаше лагерни отделения. Имаше извънредно малки управления, едва надхвърлящи хиляда души, имаше и лагери-гиганти с население от няколко стотици хиляди души през най-добрите години: Бамлаг, Тайшетлаг, Длитлаг, Тьомники, Караганда…

Лагерите започнаха бързо да се изпълват с криминални. Особено внимателно се комплектуваха двата големи, отдалечени лагера — Колима и Воркута. Суровата природа на Крайния север, вечно замръзналата почва, зимата, която трае осем-девет месеца, в съчетание с целенасочения режим представляваха добри условия за ликвидирането на криминалната престъпност. Опитът, извършен от Сталин над „троцкистите“ през 1938 година, се беше увенчал с пълен успех и всички си го спомняха много добре.

В Колима и Воркута започнаха да пристигат композиция след композиция с осъдени по Указите от 1947 година. Макар в трудово отношение апашите да не представляваха ценност и едва ли бяха много подходящи за колонизация на района — за сметка на това от Крайния север бе почти невъзможно да се избяга. С други думи, задачата по изолирането им се решаваше успешно. Между другото, тези географски особености на Крайния север станаха причина в Колима да се появи особена категория бегълци (за тях имаше точен апашки термин — „отишли си сред ледовете“), които всъщност не бягаха никъде, а се криеха край автомобилната магистрала, дълга две хиляди километра, и ограбваха преминаващите коли. Главната вина на тези бегълци бе не бягството само по себе си, не и пладнешките обири. Юристите виждаха в това бягство нежелание да се работи и разглеждаха тези случаи като контрареволюционен саботаж, като отказ от работа — основното лагерно престъпление. Със съвместните усилия на юристите и мислителите от лагерната администрация криминалният рецидив най-сетне бе вкаран в рамките на страшния петдесет и осми член.

Какъв е катехизисът на апаша? Крадецът, членът на „престъпния свят“ — определението „престъпен свят“ е измислено от самите апаши — трябва да краде, да лъже „балъците“, да пие, да се весели, да играе на карти, да не работи, да участвува в събранията, т.е. в „съдилищата на честта“. Макар за апаша затворът да не е като роден дом, като свърталище, „терен“ или „капия“, но все пак е място, където апашът е принуден да прекарва по-голяма част от живота си. От това следва важният извод, че в затвора апашите трябва да си осигурят — със сила, хитрост, наглост, лъжа — неофициални, но важни права, например правото за подялба на чуждия колет с храна или с дрехи, правото на най-добро място, на най-добра храна и т.н. На практика това се постига винаги когато в килията има неколцина апаши. Тъкмо те се снабдяват с всичко, което може да се намери в лагера. Тези „традиции“ позволяват на апаша да живее по-добре от останалите в затворите и лагерите.

Малките присъди и честите амнистии позволяваха на апашите да не работят. Работеха, и то само от време на време, специалистите — шлосери, механици. Нито един апаш не работеше „черна“ работа. По-добре да го натикат в карцера, в лагерния изолатор…

Указите от 1947 година с техните присъди от двадесет години за незначителна престъпления поставиха по нов начин проблема на „заетостта“ пред апашите. Ако преди те се надяваха къде с лъжа, къде с истина да изкарат, без да работят, няколко месеца или година-две, сега фактически целият им живот или поне половината преминаваше в затвора. А животът на апаша е кратък. Сред криминалните има малко „патриарси“. Апашите не живеят много. Смъртността сред тях е значително по-висока от средната смъртност за страната.

Указите от 1947 година поставиха пред „престъпния свят“ сериозни проблеми и най-добрите апашки умове трескаво търсеха сигурно решаване на въпроса.

Според апашкия закон крадецът няма право да заема каквито и да било административни лагерни длъжности, които се поверяват на затворници. Апашът няма право да бъде нито нарядчик, нито старейшина, нито десетник. По този начин той би се влял в редиците на онези, с които е враждувал цял живот. Крадецът, заел такава административна длъжност, престава да бъде апаш — обявяват го за „куче“, за „станал на куче“, той излиза извън закона и всеки апаш би счел за чест при удобен случай да тегли ножа на такъв ренегат.

Престъпният свят е много чувствителен по този въпрос, правоверните тълкувания на някои сложни проблеми напомнят на изтънчената логика на талмудистите.

Пример: апашът минава край стаята на дежурния. Надзирателят му виква: „Ей, я удари релсата, без друго минаваш край нея…“ Ако апашът удари релсата — сигнал за ставане и за проверка, — той вече е нарушил закона, „тръгнал е да става куче“.

„Сборищата“ или „съдилищата на честта“, където „се търсят правата“, са заети предимно с разглеждането на случаи и провинения именно с измяна на знамето и с „юридическото“ тълкуване на една или друга подозрителна постъпка. Виновен или невинен? Положителният отговор на „съдилищата на честта“ обикновено почти веднага води до кървава разправа. Разбира се, не съдиите са тези, които убиват — това се върши от младите апаши. Главатарите винаги са смятали, че такива „актове“ са полезни за младия апаш — той придобива опит, калява се…

С параходи и влакове в Магадан и в Уст Цилма започнаха да пристигат осъдените след войната апаши. „Войскари“ — така ги наричаха впоследствие. Всички те бяха участвали във войната и не биха били осъдени, ако не бяха извършили нови престъпления. Уви, имаше извънредно малко такива като Воронко. Огромното мнозинство от апашите се бяха върнали към професиите си. Строго погледнато, те не се бяха отдалечавали от тях — мародерството на фронта стои близо до основното занимание на тази социална група. Сред воювалите апаши имаше и наградени с ордени. Апашите — инвалиди от войната — си намериха нови и то много солидни доходи — просията във влаковете, пътуващи на близки разстояния.

Сред „войскарите“ имаше много изтъкнати апаши, видни дейци на този подземен свят. Сега се връщаха след няколкото години война-свобода в местата, с които бяха свикнали, в домовете с решетки на прозорците, в зоните на лагерите, оплетени с десет реда бодлива тел, връщаха се в местата, с които бяха свикнали, обзети от непривични мисли и явна тревога. Вече бяха успели да обсъдят едно-друго през дългите нощи на пътуването и всички бяха съгласни, че вече не може да се живее както преди, че в престъпния свят са назрели въпроси, които бързо трябва да се обсъдят на „най-високо равнище“. Главатарите на „войскарите“ си представяха радостните срещи със старите другари, сцените на безкрайни хвалби на „гостите“ и „домакините“ и освен всичко друго, помощ при решаването на онези най-сериозни въпроси, които животът бе поставил пред престъпния свят.

Не беше писано тези техни надежди да се сбъднат. Старият „престъпен свят“ не ги прие в редиците си и „войскарите“ не бяха допуснати до „съдилищата“. Оказа се, че въпросите, вълнуващи новодошлите, отдавна са обмислени и обсъдени в стария „престъпен свят“. А решението съвсем не беше такова, каквото предполагаха „войскарите“.

— Бил ли си на война? Държал си пушка, така ли? Значи си куче, истинско куче и според „закона“ трябва да бъдеш наказан. На това отгоре си и страхливец! Нямал си смелост да откажеш, ако трябва — да извършиш престъпление и да те осъдят или дори да умреш, но да не вземаш пушката!

Ето как отговаряха на новопристигналите „философите“ и „идеолозите“ на „престъпния свят“. Най-важното е чистотата на апашките убеждения, казваха те. И нищо не трябва да се променя. Апашът, ако е истински апаш, а не апашорче, трябва да съумее да оцелее при всеки един Указ — затова се нарича апаш.

„Войскарите“ напразно се позоваваха на миналите си заслуги и настояваха да бъдат допуснати до „съдилищата на честта“ като равноправни и авторитетни съдии. Апашите от старото поколение, преживели с осминката хляб в килията по време на войната, преживели и по-страшни неща, бяха непреклонни.

Но нали сред завърналите се имаше много прочути личности от престъпния свят. Бяха предостатъчно и „философите“, и „идеолозите“, и „вождовете“. Изтикани от родната среда по такъв безцеремонен и решителен начин, те не можеха да се примирят с положението на парии, на което ги обричаха правоверните апаши. Водачите на „войскарите“ напразно изтъкваха, че случайността, особеността на положението им в момента, когато са им предложили да отидат на фронта, са изключвали отрицателния отговор. Естествено, криминалните никога не са били обземани от патриотични настроения. Армията, фронтът — това беше предлог да излязат на свобода, пък сетне — каквото рече Господ. В един определен момент интересите на държавата и техните лични интереси се бяха слели — и именно за тях отговаряха сега пред бившите си другари. При това войната отговаряше на такива чувства на апаша, като търсене на опасности, на риск. Те изобщо не бяха мислили за „перековка“, за отцепване от „престъпния свят“ — нито преди, нито сега. Засегнатото самолюбие на „авторитетните“, престанали да бъдат авторитети, осъзнаването на безполезността на предприетата стъпка, обявена от другарите им за предателство, спомените за трудните военни години — всичко това изостряше отношенията, нажежаваше „подземната“ атмосфера до крайна степен. Сред апашите имаше и такива, които биха тръгнали за фронта поради слабост на духа — бяха ги заплашвали с разстрел, а и биха го сторили по онова време. По-слабите бяха последвали главатарите, „авторитетите“ — животът си е живот.

Маститите апаши, „вождовете“ на „войскарите“, бяха озадачени, но не и смутени. Какво пък, след като старият „закон“ не ги приема, те ще обявят нов. И новият апашки закон бе обявен — през 1948 година, в етапния затвор на залива Ванино. Селището и пристанището Ванино бяха построени по време на войната, когато взрив унищожи пристанището на залива Находка.

Първите крачки на този нов закон са свързани с полулегендарното име на апаша с прякор Краля — човек, за когото много години по-късно апашите от стария „закон“, които го познаваха и мразеха, казваха с уважение: „Да, биваше си го — в него имаше някакъв дух…“

Дух — това е своеобразно апашко понятие. Това означава и смелост, и напористост, и скандалджийство, и своеобразен кураж, и издръжливост успоредно с известна истеричност, театралност…

Новият Мойсей притежаваше в пълна степен всички тези качества.

Според новия закон апашите имаха право да работят в затворите и лагерите като старейшини, нарядчици, десетници, бригадири и да заемат още много други лагерни длъжности.

Краля се споразумя с началника на етапния затвор за нещо страшно: обеща му да въведе пълен ред в затвора, със „свои сили“ да се справи със „законните“ апаши. Ако в краен случай се пролее кръв — моли го да не обръща внимание.

Краля напомни за военните си заслуги (по време на войната го наградили с орден) и даде да се разбере, че е настанал мигът, когато правилното решение на началството може да доведе до изчезването на престъпния свят и изобщо на престъпността в нашето общество. Той, Краля, се наема да изпълни тази трудна задача и моли да не му се пречи.

Предполага се, че началникът на етапния затвор във Ванино веднага е уведомил най-високото началство и е получил одобрение за операцията на Краля. В лагерите нищо не се случва по решение на местните началници. Освен това всички задължително се шпионират помежду си.

Краля обещава да влезе в правия път! Нов апашки закон! Какво по-добро? Това означаваше сбъдване на мечтите на Макаренко и на най-свидните мечти на теоретиците. Най-сетне „перековката“ на апашите става реалност! Най-сетне ще дойде практическото потвърждение на дългогодишните теоретични упражнения по този въпрос, като се започне от Криленко и се завърши с теорията на Вишински за възмездието.

Свикнала да вижда в апашите, в „тридесет и петниците“ — „приятели на народа“, администрацията на лагерите хич не се интересуваше от съпътстващите процеси, протичащи в „престъпния свят“. Оттам не идваше никаква тревожна информация — лагерното началство имаше мрежа от доносници и осведомители на съвсем други места. Никой не се интересуваше от настроенията в „престъпния свят“, от въпросите, които го вълнуваха.

Този свят отдавна трябваше да започне да става по-добър и най-сетне часът бе ударил. Доказателство — казваше началството — е новият апашки закон на Краля. Това е резултат от благотворното влияние на войната, събудила дори в апашите чувство на патриотизъм. Нали сме чели такива неща в книгите на Вершигора, чували сме за победите на армията на Рокосовски.

Началниците-ветерани, побелели на лагерната си служба, макар и да не вярваха, че „може да дойде нещо добро от Назарет“, си казаха, че от разкола, от враждата между двете апашки групировки може да има само полза и изгода за останалите, за обикновените хора. Минус по минус е равно на плюс — напомняха те. Да опитаме.

Краля получи съгласие за своя „опит“. През един от късите северни дни цялото население на транзитния затвор Ванино бе строено за проверка в строй по двама.

Началникът на затвора представи на арестантите новия старейшина. Този старейшина бе Краля. За ротни командири бяха назначени неговите на-близки хора.

Новият лагерен персонал не седна да си губи времето. Краля обикаляше редиците на затворниците, взираше се във всеки и казваше:

— Излез! Ти! Ти! И ти! — Пръстът на Краля се движеше и често спираше — всеки път без грешка.

Апашкият живот го бе направил наблюдателен. Обземаше ли го съмнение, можеше много лесно да провери — и апашите, и Краля прекрасно знаеха това.

— Събличай се! Сваляй ризата!

Татуировката — опознавателният знак на „ордена“ — изигра пагубната си роля. Татуировката — тази младежка грешка на апашите. Вечните рисунки облекчаваха работата на криминалните отдели на милицията. Но смъртоносното значение стана ясно едва сега.

Разправата започна. С крака, със сопи, с боксове, с камъни бандата на Краля „на законно основание“ громеше поддръжниците на стария апашки закон.

— Ще приемеш ли нашата вяра? — викаше тържествуващ Краля.

Сега щеше да провери силата на духа на най-упоритите „ортодокси“, които го бяха обвинявали в слабост.

— Ще приемете ли вярата ни?

За преминаването в новия апашки закон бе измислен обред, театрален акт. Престъпният свят обича театралността в живота и ако Евреинов или Пирандело знаеха това — не биха пропуснали да обогатят с аргументи сценичните си теории.

Новият обред ни най-малко не отстъпваше на прочутото посвещаване на рицарите. Не е изключено тази тържествена и мрачна процедура да е била подсказана от романите на Уолтър Скот.

— Целувай ножа!

Към устните на апаша, когото налагаха, приближаваха нож.

— Целувай ножа!

Ако апашът от стария закон се съгласеше и докоснеше с устни острието — вече се считаше за прекръстен в новата вяра и завинаги губеше всичките си права в престъпния свят, веднъж за винаги ставаше „куче“.

Мисълта на Краля наистина бе кралска мисъл. Не само защото по този начин се осигуряваше постоянен резерв за армията на „кучетата“ — въвеждайки този ножов обред, Краля едва ли е мислел за утрешния и идните дни. Но сто на сто бе помислил за друго! Щеше да постави всичките си стари довоенни приятели в същите условия — живот или смърт! — в които той, Краля, се беше уплашил, според мнението на апашите „ортодокси“. Нека сега те да покажат колко са силни! Условията бяха същите.

Всички, които отказваха да целунат ножа, ги убиваха. Всяка нощ се мъкнеха нови трупове до вратите на заключените отвън бараки на етапния затвор. Тези хора не бяха просто убивани. Това би било прекалено малко за Краля. На всеки труп трябваше да се „подпишат“ бившите другари, вече целунали ножа. Апашите не умираха от лека смърт. Преди това ги ритаха, тъпчеха ги с крака, налагаха ги, обезобразяваха ги… И едва след това ги убиваха. Когато една или две години по-късно пристигна етап от Воркута и от парахода слязоха няколко прочути воркутински „кучета“ (там се бяха разиграли същите събития), стана ясно, че воркутинците не одобряват излишната жестокост на колимчаните. „Ние просто ги убиваме, защо да ги тъпчем? Кому е нужно това?“ Значи събитията във Воркута поне малко са се различавали от тези, в които участвуваше бандата на Краля.

Новините за разправата с апашите в залива Ванино прелетяха през морето и колимските апаши от стария закон се заеха със самозащитата си. Бе обявена тотална мобилизация, целият престъпен свят се въоръжаваше. Във всички ковачници и шлосерски работилници на Колима тайно се правеха ножове и къси копия-щикове. Разбира се, изработваха ги не апашите, а истинските майстори, на които им бе „взет страхът“, както казваха хората от „ордена“. Те бяха разбрали много по-рано от Хитлер, че е значително по-сигурно човек да бъде сплашен, отколкото подкупен. И, естествено, по-евтино. Всеки шлосер, всеки ковач би се съгласил да му се занижи процентът на изпълнението на плана, но животът му да е в безопасност.

През това време енергичният Крал убедил началството, че трябва да се обиколят етапните затвори на Далечния изток. Заедно със седмина свои съмишленици той обиколил затворите до Иркутск, оставяйки след себе си десетки трупове и стотици новопокръстени „кучета“.

„Кучетата“ не можеха вечно да живеят в залива Ванино. Ванино беше транзитен, етапен затвор. „Кучетата“ прекосиха морето — насочиха се към златните мини. Войната се прехвърли на голямо пространство. Апашите убиваха „кучетата“, „кучетата“ — апашите. Цифрите в „архив № 3“ (умрели) рязко нараснаха и едва не достигнаха рекордните показатели от прословутата 1938 година, когато разстрелваха цели бригади „троцкисти“.

Началството се спусна към телефоните да търси Москва.

Стана ясно, че в привлекателната формулировка „нов апашки закон“ ударението пада върху думата „апашки“ и не може да се говори за никакви „перековки“. Началството бе излъгано за пореден път — от жестокия и умен Крал.

От началото на тридесетте години, хитро прегърнали разпространената идея за „трудовото превъзпитание“, апашите спасяват своите кадри, като с лекота дават безброй честни думи, възползувайки се от драмата „Аристократи“ и от категоричните указания на началството, че на рецидивистите трябва да се вярва. Именно идеите на Макаренко и прословутата „перековка“ дадоха възможност на апашите да спасят и да укрепят кадрите си под прикритието на тези идеи. Твърдеше се, че по отношение на горките криминални трябва да се прилагат само изправителни, а не наказателни мерки. На практика това изглеждаше като странно полагане на грижи за запазване на престъпния свят. Всеки практик, всеки работник в лагерите знаеше и винаги бе знаел, че за никаква „перековка“ и превъзпитание на криминалните рецидивисти не може да става и дума, че това е само вреден мит. Че да излъже някой балък или началството, е доблест за апаша; че на балъка може да се дават хиляди клетви, милион честни думи, само и само да се хване на въдицата. Недалновидните драматурзи от типа на Шейнин или Погодин продължаваха да проповядват необходимостта от „доверие“ към апашите и това бе само от полза за престъпния свят. Докато сред превъзпитаните беше само Костя Капитана, десет хиляди други апаши излязоха от затворите преждевременно и извършиха двадесет хиляди убийства и четиридесет хиляди грабежа. Ето цената, платена за „Аристократите“ и „Записки на следователя“. Шейнин и Погодин бяха прекалено несведущи хора по този толкова важен въпрос. Вместо да развенчаят престъпния свят, те го направиха да изглежда по-романтичен.

През 1938 година апашите от лагерите бяха открито призвани да извършат физическа разправа над „троцкистите“, те убиваха и пребиваха безпомощните старци, гладните „мърши“… Дори „контрареволюционната агитация“ се наказваше със смърт, но престъпленията на криминалните бяха под закрилата на началниците.

Нито в света на апашите, нито в света на „кучетата“ не се забелязваха признаци на „перековка“. Единствено стотици трупове влизаха всеки ден в лагерните морги. Излизаше така, че началството, събирайки на едно място апаши и „кучета“, съзнателно излага едните или другите на смъртоносна опасност.

Скоро след това разпорежданията за „ненамеса“ бяха отменени и навсякъде се създадоха отделни, специални зони — за „кучета“ и за „законни апаши“. На бърза ръка и все пак много късно Краля и неговите съмишленици бяха свалени от всички административни лагерни длъжности и се превърнаха в обикновени смъртни. Изразът „обикновен смъртен“ неочаквано придоби особен, зловещ смисъл. „Кучетата“ не бяха безсмъртни. Оказа се, че създаването на специални зони на територията на един лагер не носи никаква полза. Продължаваше да се лее кръв. Наложи се апашите и „кучетата“ да бъдат разпределени на отделни минни участъци (където, разбира се, заедно с криминалните имаше и представители на други членове от закона). Организираха се експедиции — акции на въоръжени „кучета“ или апаши срещу зоните на „врага“. Наложи се да бъде предприета още една организационна стъпка — цели отделни минни управления, обединяващи няколко мини, бяха определени за апашите и за „кучетата“. Така цялото Западно управление заедно с болниците му, със затворите и лагерите остана за „кучетата“, а в Северното управление събраха апашите.

В етапните затвори всеки криминален трябваше да съобщава на началството какъв е — апаш или „куче“, и в зависимост от отговора го включваха в състава на етап, който се изпращаше там, където криминалният нямаше да е заплашен от смърт.

Името „кучета“, макар и да не отразяваше точно същината на нещата и терминологично да не бе вярно, се прихвана веднага. Колкото и да се опитваха водачите на новия закон да протестират против обидния прякор, не се намери друга подходяща дума — под това си име те фигурираха в официалната кореспонденция и много скоро започнаха сами да се наричат „кучета“. За по-ясно. За по-просто. Един лингвистичен спор можеше на часа да доведе до трагедия.

Мина време, но кървавата унищожителна война не стихваше. Как ли ще свърши всичко това? Как? — гадаеха лагерните мъдреци. И си отговаряха: с убийството на главатарите от едната и от другата страна. Краля вече го бяха взривили в някаква далечна златна мина. (Над съня му в ъгъла на бараката бдели негови въоръжени приятели. Апашите тикнали под ъгъла на бараката един амонитов фишек — достатъчен, за да хвръкне във въздуха ъгловият нар.) Вече по-голямата част от „войскарите“ лежаха в братски лагерни гробове с дървено номерче на левия крак, нетленни във вечно замръзналата почва. Вече най-видните апаши — Иван-и-Половина Балабанов и Иван-и-Половина Гърка умряха, без да целунат ножа на „кучетата“. Но други, не по-малко прочути — Ибиса, Одеския Мишка — го бяха целунали и сега убиваха за славата на „кучетата“.

През втората година от началото на тази „братоубийствена“ война изникна ново важно обстоятелство.

Как? Нима целуването на ножа променя бандитската душа? Може би прословутата „апашка кръв“ променя химическия си състав във вените на апаша, понеже устните му са докоснали желязното острие?

Не всички, принудени да целунат ножа, одобряваха новите „кучешки“ закони. Мнозина дълбоко в себе си оставаха привърженици на старите закони — нали самите те бяха съдили „кучетата“. Част от тези слаби духом апаши се опита при удобен случай да се върне към „закона“. Но кралската идея на Краля още веднъж доказа дълбочината и силата си. „Законните“ апаши заплашваха новопокръстените „кучета“ със смърт и не искаха да правят разлика между тях и кадровите „кучета“. Тогава неколцина стари апаши, целунали „кучешкото“ желязо, крадци, на които срамът не им даваше мира и подклаждаше злобата им, сториха нещо много странно.

Бе обявен трети апашки закон. Този път на участниците в него не достигнаха теоретични сили за разработването на „идейна“ платформа. Те не се ръководеха от нищо освен от злобата си и не издигаха никакви лозунги освен призива за отмъщение и кървава вражда както спрямо „кучетата“, така и спрямо „законните“ апаши. Те пристъпиха към физическото унищожаване и на едните, и на другите. Отначало в тази група се включиха толкова много криминални, че на началството се наложи да отдели и за тях специална златна мина. Цяла поредица от нови убийства, непредвидена от началството, смути извънредно много умовете на лагерната администрация.

Апашите от третата група получиха красноречивото име „безпределници“. Наричаха ги също и „махновци“ — афоризмът на Нестор Махно от времето на гражданската война за отношението му към червените и белите бе добре познат на престъпния свят1. Започнаха да възникват все нови и нови групи с най-различни имена като например „Червените шапчици“. Лагерното началство се видя в чудо да осигури за всички тези групи отделни помещения.

След време стана ясно, че „безпределниците“ не са чак толкова много. Апашите винаги действуват групово — съществуването на самотен апаш е невъзможно. Публичността на гуляите, на „съдилищата“ е необходима и на прочутите апаши, и на апашорчетата. Те трябва да принадлежат към някакъв свят, да търсят и намират в него помощ, приятелство, съвместна работа. По своята същност „безпределниците“ бяха трагични. Във войната срещу „кучетата“ те не намериха много поддръжници, останаха преди всичко като ярко психологическо явление и будеха интерес най-вече с това. На „безпределниците“ се наложи да изпитат и много различни унижения.

Работата е там, че имаше заповед килиите в етапните затвори да са два вида: за „законните“ апаши и за апашите-„кучета“. А на „безпределниците“ им се налагаше да си изпросват от началниците специално място, дълго да им обясняват, да търсят подслон по ъглите, сред балъците, които не изпитваха към тях никакви симпатии. Почти винаги „безпределниците“ бяха самотни „пътешественици“. „Законните“ и „кучетата“ си искаха „своето“ и апашът „безпределник“ беше принуден да моли началството. Веднъж, след като изписаха от болницата един такъв „безпределник“, той остана цели три денонощия (преди да го изпратят с конвой) под една от наблюдателните кули — там беше най-безопасно; в лагера можеше да го убият и той отказа да влезе в зоната.

През първата година изглеждаше, че победа ще удържат „кучетата“. Енергичните действия на главатарите им, апашките трупове по всички етапни затвори, разрешението да се изпращат „кучетата“ в мините, където преди не смееха да ги допускат — всичко това говореше за преимуществото им във „войната“. Вербуването на нови „кучета“ чрез обреда на целуване на ножа придоби известност.

Магаданският етапен затвор бе изцяло „кучешки“. Зимата привършваше и „законните“ апаши с нетърпение очакваха началото на навигацията. Първият параход трябваше да реши съдбата им. Какво ли щеше да им донесе — живот или смърт?

С парахода от „континента“ пристигнаха първите стотици правоверни апаши. Сред тях нямаше „кучета“!

„Кучетата“ от магаданския етапен затвор бързо се прехвърлиха в „своето“ Западно управление. След като получиха подкрепление, апашите живнаха и кървавата борба избухна с нова сила. Оттогава всяка година кадрите на „законните“ апаши се попълваха от новодошли, докарани от „континента“ крадци. А кадрите на „кучетата“ се множаха посредством вече известния ни начин — целуване на нож.

Бъдещето продължаваше да е неопределено. През 1951 година Иван Чайката — един от най-„авторитетните“ представители на апашкия закон по онова време и по онези места — предстоеше да бъде изпратен по етапен ред след едномесечно лечение в централната затворническа болница. Той изобщо не беше боледувал. Бяха заплашили началника на санитарната част на мината, където „се водеше“ апашът, че ще му видят сметката, ако не прати техния другар да си почине в болницата, и обещали да му дадат два костюма, ако го изпрати. Началникът на санитарната част изпратил Чайката. В анализите, направени в болницата, нямало нищо, което да представлява заплаха за живота на апаша, ала успели да поприказват със завеждащия терапевтичното отделение. Чайката лежа в болницата цял месец, преди да се съгласи „да се изпише“. Но когато трябвало да бъде изпратен с един етап от болницата, Чайката, щом чул името си, попитал нарядчика за къде е етапът. Нарядчикът решил да се пошегува и казал името на една от мините на Западното управление, където не изпращаха „законни“ апаши. Десет минути по-късно Чайката се престорил на болен и помолил да извикат началника на затвора. Началникът дошъл заедно с един лекар. Чайката сложил дланта на лявата си ръка на масата, разперил пръсти и с ножа, който стискал в другата си ръка, пронизал на няколко пъти собствената си китка. Всеки път ножът се забивал в дървото и Чайката с рязко движение го измъквал. Всичко това станало за минута-две. Чайката обяснил на стреснатото началство, че той е апаш и знае правата си. Трябвало да замине за апашкото, Северно управление. На запад, на явна смърт, нямал намерение да тръгва — по-добре да загубел ръката си. Началникът, доста поизплашен, едва се ориентирал в ситуацията — та нали смятали да изпратят Чайката именно там, където той искал. Така благодарение на нарядчика едномесечната почивка на Чайката в болницата била малко развалена. Ако не беше попитал нарядчика за къде пътува етапът — всичко би свършило благополучно.

Централната затворническа болница с над хиляда легла, гордостта на колимската медицина, се намираше на територията на Северното управление. Естествено, че апашите я смятаха за своя районна болница, а не за централна. Ръководството на болницата дълго време се опитваше да бъде „над схватката“ и се правеше, че лекува болните от всички управления. Това не беше точно така, понеже апашите смятаха Северното управление за споя цитадела и настояваха специалните им права да се спазват на цялата територия на управлението. Те настинаха и тази болница да не се лекуват „кучета“ — условията в нея биха много по-добри, отколкото където и да било, и най-важното, централната болница имаше право да „актира“ инвалидите за прехвърляне на „континента“. Те „настояваха“ за това не със заявления, не с оплаквания, не с молби, а с ножове. Няколко убийства пред очите на началника на болницата — и той се кротна, разбра къде е истинското му място в тези толкова сложни условия. Опитите на болницата да се задържи на чисто лекарски позиции не продължиха дълго. Когато някой болен забива през нощта нож в корема на съседа си — това е много убедително, колкото и да разправя началството, че не го интересува „гражданската война“ сред престъпния свят. Първоначалното упорство на ръководството на болницата и уверенията, че няма никаква опасност, бяха подлъгали няколко „кучета“. Те се бяха съгласили да бъдат лекувани, както им бяха предложили в мините (всички местни лекари се съгласяваха да „оформят“ медицинските документи, само и само мината да се отърве поне за кратко от криминалните); конвоят ги бе докарал в болницата, но само до приемното отделение. Тук, разузнали обстановката, те искаха веднага да бъдат върнати обратно. В повечето случаи такива ги връщаха със същия конвой. Веднъж дори беше станало така, че началникът на конвоя, комуто отказали да приемат конвоираните от него затворници, оставил в канавката близо до болницата връзката „лични дела“, зарязал и болните и се опитал да избяга с камиона заедно с войниците си. Вече били изминали около четиридесет километра, когато с друга кола ги настигнали войниците и офицерите от охраната на болницата, с пушки и револвери, готови за стрелба. „Бегълците“ били върнати под конвой в болницата, връчили им хората и „делата“ и се сбогували.

Само веднъж четири „кучета“ — прочути престъпници — посмяха да нощуват в сградата на болницата. Барикадираха вратата на специално отредената им стая и се редуваха да пазят с нож в ръка. На сутринта ги изпратиха обратно. Това беше единственият случай, когато в болницата открито бе внесено оръжие — началството се правеше, че не забелязва ножовете в ръцете на „кучетата“.

Обикновено оръжието го конфискуваха в приемното отделение — това се правеше много просто: събличаха болните голи и ги извеждаха в съседното помещение за преглед. След всеки етап на пода и зад облегалките на дървените пейки оставаха захвърлени дълги железни гвоздеи и ножове. Сваляха се дори бинтовете на превръзките, сваляше се гипсът от счупванията, понеже апашите пристягаха с бинтовете ножове към телата си, криеха ги под превръзките.

С времето в централната болница пристигаха все по-малко „кучета“ — на практика апашите вече бяха спечелили спора с началството. Наивният началник, изчел Шейнин и Макаренко, тайно, а понякога и открито възхищавайки се от „романтичния“ престъпен свят („Знаете ли, той е прочут апаш“ — това се казваше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някой академик, открил тайната на атомното ядро), смяташе себе си за познавач на апашките обичаи. Беше чувал за „Червения кръст“, за отношението на апашите към лекарите и мисълта за лично общуване с криминалните приятно гъделичкаше самолюбието му.

Бяха му казали, че „Червеният кръст“, т.е. медицината, медицинските работници и на първо място лекарите, се намират в особено положение в очите на престъпния свят. Те са неприкосновени, „екстериториални“ за апашките операции. Нещо повече, в лагерите апашите предпазват лекарите от какви ли не нещастия. Това елементарно, грубо ласкателство подлъгваше и подлъгва мнозина. Всеки апаш и всеки лекар в лагера може да разкаже старата-прастара приказка как апашите върнали на лекаря откраднатия часовник (куфар, костюм) веднага щом научили, че той е лекар. Това беше вариант на „Часовникът на Едуард Ерио“. Популярна е и историята за главния лекар, който бил нахранен в затвора от ситите апаши (с храна от колетите, отнети от останалите жители на затворническата килия). Съществуват няколко подобни класически сюжета, които се разправят по определени правила, както се разиграва шахматен дебют…

Къде се криеше истината, каква беше целта на това? Всичко опираше до хладнокръвните, добре премислени подли апашки сметки. Истината е, че единственият защитник на затворника в лагера (в това число и на апашите) е лекарят. Не началникът, не щатният от КВЧ — културният работник, а единствено лекарят оказва ежедневна и реална помощ на арестанта. Лекарят може да те вкара в болницата. Може да ти осигури някой ден почивка — това е нещо много важно. Лекарят може да те изпрати някъде другаде или да направи така, че да не те изпратят — всяко подобно придвижване се прави с разрешение на лекаря. Той може да те прехвърли на лека работа, да занижи „трудовата категория“ — в тази жизненоважна област лекарят почти не се контролира от никого, най-малко от местния началник. Лекарят контролира храната за затворниците и ако не участвува лично в разхищаването й, това е много добре. Той има право да предпише по-голяма дажба. Много са правата и задълженията му. И колкото и да е лош лекарят — той си остава моралната сила в лагера. Много по-важно е да имаш влияние върху лекаря, отколкото да си хванал на въдицата си началника или да подкупваш работника от културно-възпитателната част. Лекарите ги подкупват много умело, заплашват ги предпазливо, сигурно дори им връщат откраднатото. Впрочем, няма живи примери за това. По-скоро може да се видят лагерни лекари — включително и волнонаемни, — облечени с костюми или хубави панталони, подарени им от апашите. Престъпният свят е в добри отношения с лекаря докато лекарят (или който и да е друг медицински работник) изпълнява всички искания на тази нагла банда, искания, които стават все повече и повече с оплитането на лекаря в уж невинните му връзки с криминалните. А в това време болните хора, измъчените старци трябва да умират ни пировете си, понеже местата в болницата са заети от здравите апаши, които си почиват там. И ако лекарят откаже да изпълни исканията на престъпния свят, с него вече не се държат като с представител на „Червения кръст“. Един млад лекар от Москва, Суровой, категорично отказал да изпълни исканията на апашите да изпрати в централната болница трима апаши — на почивка. На другата вечер го убили в приемното му време — патологоанатомът преброил петдесет и две рани от нож на трупа му. Една възрастна лекарка, доктор Шицел, която работеше в женската мина, отказала да освободи от работа някаква апашка. Още на другия ден лекарката била съсечена с брадва. Присъдата била изпълнена от собствената й санитарка. Суровой беше млад, честен и с гореща кръв. След като го убиха, на длъжността му бе назначен доктор Крапивницки — волнонаемен лекар с богат опит като началник на санитарните части на дисциплинарни мини.

Доктор Крапивницки просто оповести, че няма да лекува, няма и да преглежда. Необходимите медикаменти щели да бъдат раздавани чрез бойците от охраната. Зоната щяла да бъде изолирана и от нея щели да пускат само мъртвите. Повече от две години след назначаването му на този пост доктор Крапивницки продължаваше да се радва на добро здраве.

Затворената зона, заобиколена с картечници, отрязана от останалия свят, живееше свой собствен, страшен живот. Мрачната фантазия на криминалните организираше посред бял ден истински съдилища — със заседания, с обвинителни речи и свидетелски показания. Насред лагера апашите издигнаха бесилка от натрошени нарове, на която увиснаха две разобличени „кучета“. Всичко това се вършеше не през нощта, а посред бял ден, пред очите на началството.

Другата зона на тази златна мина се водеше работна. Там ходеха на работа апашите от по-нисък ранг. След като в тази мина настаниха криминални, тя, естествено, загуби производственото си значение. Там винаги се чувствуваше влиянието на съседната зона, където не се работеше. Именно от бараките за „работещите“ бе докаран един старец — „битовак“, не криминален. Както разправяха пристигналите заедно с него апаши, той „непочтително разговарял с Васечка!“.

„Васечка“ бил млад апаш, от потомствените, значи — водач. Старецът беше два пъти по-възрастен от „Васечка“.

Засегнат от тона на стареца („ще ми се зъби“), Васечка наредил да му донесат парче бикфордов шнур с детонатор. Пъхнали детонатора в ръцете на стареца, вързали двете му длани — той не посмял да протестира — и запалили шнура. И двете китки на човека бяха откъснати. Толкова скъпо му струваше непочтителният разговор с „Васечка“.

Войната на „кучетата“ продължаваше. От само себе си се случи онова, от което някои умни и опитни началници се страхуваха най-много. Добили опит в кървавите разправи — а по онова време за убийствата в лагерите не се даваше смъртна присъда — и „кучетата“, и апашите започнаха да използуват ножове по поводи, които нямаха нищо общо с войната на „кучетата“.

Някому се сторило, че готвачът му е сипал малко чорба или тя е рядка — в ребрата на готвача се забива нож и той предава Богу дух.

Лекарят не освободил някого от работа — около врата му усукват пешкир и го удушват…

Завеждащият хирургичното отделение в централната болница веднъж укори един виден апаш, че криминалните са започнали да убиват лекари и са забравили за „Червения кръст“. Сиреч, как не се разтвори земята под тях? Апашите се ласкаят извънредно много, когато началството се обръща към тях по такива „теоретични въпроси“. Апашът му отговори, като се лигавеше и се превземаше с неподражаем апашки акцент:

„Закон на зивота, докторе. Има най-разлицни полозения. В един слуцай — тъй, в друг — съвсем инаце. Зивотът се променя.“

Апашът си падаше малко диалектик. Целият свят му беше крив. Станало така, че докато се намирал в изолатора, желаейки да попадне в болницата, той поръсил очите си със стружки от химически молив. Че го пуснали от изолатора — пуснали го, но квалифицираната медицинска помощ закъсняла и той ослепял завинаги.

Но слепотата не му пречеше да участвува в обсъжданията на всички въпроси от живота на престъпния свят, да дава съвети, да се произнася с авторитет и напътствията му да имат задължителен характер. Както сър Уилямс от „Рокамбол“, слепият апаш продължаваше да живее пълноценен живот на престъпник. В разследванията по процесите срещу „кучетата“ обвинителното му заключение бе предостатъчно.

Открай време в престъпния свят наричат „куче“ всеки, който престъпи апашките закони, всеки, прехвърлил се на страната на криминалната милиция. Във войната на „кучетата“ ставаше дума за друго — за нов апашки закон. Въпреки това на рицарите на новия орден им лепнаха този обиден прякор.

Лагерните началници не обичаха „кучетата“ (с изключение на първите месеци на „войната“). Те предпочитаха да си имат работа със старите апаши, които бяха по-разбираеми, по-елементарни.

Войната на „кучетата“ отговаряше на тъмната и силна апашка потребност от сладостно убийство, от утоляването на жаждата за кръв. Войната на „кучетата“ бе отражение на събитията, чиито свидетели години наред бяха криминалните. Епизодите на истинската война се бяха отразили като в криво огледало в събитията на престъпния свят. Реалността на тези кървави събития, от които на човек му спираше дъхът, извънредно много привличаше главатарите. Дори най-обикновената джебчийска кражба, за която се заплащаше с три месеца затвор, или ограбването на някое жилище според тях се извършват в някакъв „творчески подем“. Както разправят апашите, те се съпътствуват от висше душевно напрежение, което не може да се сравни с нищо друго, от благодатна вибрация на нервите — престъпникът усещал, че живее.

Колко ли по-остро, по-садистично остро е усещането, когато убиваш, когато проливаш кръв; и това, че противникът ти също е апаш, допълнително усилва преживяванията. Присъщата на престъпния свят театралност намира изход в този огромен дългогодишен кървав спектакъл. Тук всичко е истинско и всичко е игра, страшна, убийствена игра. Както при Хайне: „За месо ще е месото, а за кръв — кръвта човешка.“

Апашите играят, подражавайки на политиката и на войната. Апашите главатари окупираха градове, изпращаха разузнавателни отреди, прекъсваха комуникациите на противника, съдеха и бесеха изменниците. Всичко беше и реалност, и игра, кървава игра.

Историята на криминалните, датираща от хилядолетия, познава много примери на кървава борба между бандитски шайки — за зони на грабеж, за господство в „престъпния свят“. Но многото особености на войната на „кучетата“ я правят единствено по рода си събитие.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

«Сучья» война,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 19:30:00

1

По всяка вероятност тук се има предвид станалата легендарна фраза-призив: „Бий белите, докато почервенеят, а червените — докато побелеят.“ — Б.пр.