«Тифозна карантина»

Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.

— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.

Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…

— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?

Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.

— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.

Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?

Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.

Конвоят, който чакаше в коридора, го поведе не обратно в затвора, а навътре в селището, към една от големите магазин. Пространството около нея бе заградено със задължителните десет реда бодлива тел с вратичка, пред която кръстосваше часови с кожух и пушка. Влязоха в двора и се приближиха до магазията. През пролуката на вратата бликаше ярка електрическа светлина. Конвоят с мъка отвори огромната врата, която бе предвидена за моторни коли, а не за хора, и изчезна вътре. Андреев го лъхна миризма на мръсни тела, мръсни дрехи и кисела човешка пот. Човешки гласове изпълваха с глухо бучене тази огромна кутия. Плътните редици от четириетажни нарове бяха сковани солидно от стволовете на лиственици сякаш за вечни времена — като мостовете на Цезар. По рафтовете в огромната магазия имаше над хиляда души. Това бе една от двадесетте големи магазин, натъпкана догоре с нова, жива стока — в пристанището беше обявена тифозна карантина и вече повече от месец нямаше извозване или етап, както се нарича това в затвора. Лагерното кръвообращение, в което еритроцитите бяха живи хора, бе нарушено. Транспортните коли бездействаха. В златните мини удължиха работния ден на затворниците. В града хлебозаводът не смогваше с печенето на хляба — нали ежедневно всеки трябваше да получава по петстотин грама, опитваха се да го пекат по частните жилища. Злобата на началството растеше и от това, че от тайгата постепенно прииждаше в града шлаката на златните мини.

В секцията, както за по-модерно наричаха склада, в който бяха довели Андреев, имаше над хиляда души. Но на пръв поглед това не личеше. На горните нарове хората лежаха голи от жега, на долните и под тях — с ватенки, палта и шапки. Повечето лежаха по гръб или по лице (никой не може да обясни защо арестантите почти не спят на една страна) и по масивните нарове телата им приличаха на израстъци, на гърбици по дървото, на изкривени дъски.

Те се скупчваха или при разказвача-„романист“, или около случая — а при толкова народ непрекъснато изникваха някакви случаи. Хората лежаха тук повече от месец, не работеха — ходеха само на баня за дезинфекция на вещите. Ежедневно се губеха двадесет хиляди работни дни, сто и шестдесет хиляди работни часа, а може би и триста и двадесет хиляди часа — работните дни биват различни. Или се спасяваха двадесет хиляди дни живот. Двадесет хиляди дни живот. За цифрите може да се говори по различен начин, статистиката е коварна наука.

Когато се раздаваше храната, всички биваха по местата си (яденето се даваше на групи по десет души). Хората бяха толкова много, че тези, които я разнасяха, едва смогваха да раздадат закуската, а вече идваше време за обяд. Тъкмо свършваха с разпределянето на обяда — започваха да дават вечерята. От сутрин до вечер в секцията се разнасяше храна. Нищо, че сутрин се раздаваше само хляб за целия ден и чай — топла преварена вода, — и през ден по половин сельодка, по обяд — само чорба, за вечеря — само каша.

И въпреки това времето за раздаването на храната не стигаше.

Нарядчикът заведе Андреев до наровете и посочи втория ред.

— Ето твоето място!

Горе започнаха да протестират, в отговор нарядчикът изпсува. Андреев се вкопчи с две ръце за края на нара и направи неуспешен опит да качи горе десния си крак. Силната ръка на нарядчика го подхвърли и той тежко се пльосна сред голите тела. Никой не му обърна внимание. Процедурата по „адресната регистрация“ и нанасянето привърши.

Андреев спеше. Събуждаше се само когато раздаваха храната, а след като грижливо и внимателно облизваше ръцете си, отново заспиваше, ала не дълбоко — пречеха му въшките.

Никой не го разпитваше, макар че в целия този транзитен затвор имаше малко хора от тайгата, а на всички останали им предстоеше път дотам. Те го разбираха и поради това не искаха да знаят нищо за неизбежната тайга. Андреев прецени, че е правилно. Те не трябваше да знаят нищо от онова, което бе видял той. Нищо не може да се избегне — тогава защо нещата да се знаят предварително? За какво излишен страх? Тези тук все още бяха хора — Андреев бе представител на мъртвите. И неговите знания, знанията на един мъртъв човек, не можеха да им послужат на тях, които бяха още живи.

След ден-два дойде време за баня. Баните и дезинфекциите вече бяха омръзнали на всички и те се приготвяха за тях с нежелание, ала Андреев гореше от нетърпение да се отърве от въшките си. Сега имаше предостатъчно време и той по няколко пъти на ден преглеждаше шевовете на избелялата си рубашка. Но окончателен успех можеше да донесе само дезинфекционната камера. Затова отиде с желание и макар че не му дадоха бельо и трябваше да облече влажната рубашка на голо, вече не усещаше познатите ухапвания.

В банята водата беше по норма: един тас гореща и един тас студена, ала Андреев излъга баняджията и взе още една порция вода.

Парчетата сапун, които им раздаваха, бяха миниатюрни, ала по пода можеше да се съберат остатъци и Андреев се постара да се изкъпе добре. Това бе най-хубавата му баня за последната година. Нищо, че от скорбутните му язви по пищялите се стичаше кръв и гной. Нищо, че хората се стряскаха От вида му. Нищо, че гнусливо се отдръпваха от въшлясалите му парцали.

Извадиха дрехите от дезинфекционната камера и Огньов, съседът на Андреев, получи вместо-чорапите си от необработена агнешка кожа един сякаш детски чифт — така се бяха свили. Огньов се разплака — тези чорапи бяха единственото му спасение на Север. Но Андреев го изгледа с неприязън. Беше виждал много мъже да плачат по най-различни поводи. Имаше хитри, които се преструваха, имаше нервноболни, имаше загубили всякаква надежда, имаше и озлобени. Имаше плачещи от студ. Плачещи от глад Андреев не беше виждал.

Връщаха се през тъмния смълчан град. Алуминиевите локви бяха замръзнали, ала въздухът бе чист, пролетен. След тази баня Андреев спа много дълбоко, „наспа се до насита“, както каза съседът му Огньов, който вече бе забравил приключението си от банята.

Не пускаха никого никъде. Ала все пак в секцията имаше една единствена длъжност, която даваше възможност да се излезе отвъд телената ограда. Наистина, ставаше дума не за излизане извън лагерното селище, оттатък външната ограда — три огради по десет реда бодлива тел, че и забранената зона, заградена също с опъната ниско над земята тел. За това никой дори не мечтаеше. Ставаше дума за излизане от ограденото с тел дворче. Там се намираха столовата, кухнята, складовете, болницата, с една дума — другият, забранен за Андреев живот. Отвъд бодливата тел излизаше един-единствен човек — асенизаторът. И когато той внезапно умря (животът е пълен с благоприятни случайности), Огньов — съседът на Андреев — прояви чудеса от енергия и находчивост. Два дни не яде хляб, след това го смени за голям картонен куфар.

— Взех го от барон Мендел, Андреев!

Барон Мендел! Потомъкът на Пушкин! Ей оня там. Дълъг, с тесни рамене, с миниатюрен плешив череп — виждаше се отдалеч. Ала Андреев нямаше сгоден случай да се запознае с него.

Огньов беше успял да запази вълненото си сако от времето на свободния живот, в карантинната барака той бе от няколко месеца.

Даде на нарядчика сакото и куфара и получи длъжността на починалия асенизатор. След около две седмици криминалните в тъмното го стиснаха за гърлото (оставиха го за щастие жив) и му взеха около три хиляди рубли.

Андреев почти не се срещаше с него, докато бе траял разцветът на търговската му кариера. Пребит, с раздърпани дрехи, Огньов, бе заел старото си място и сега се изповядваше на Андреев.

Андреев можеше да му разкаже това-онова от видяното в златните мини, ала Огньов ни най-малко не се разкайваше, нито пък се оплакваше.

— Днес те мен, утре аз тях. Аз… ще си ги върна на карти… На щос, на терца, на бура ще ги бия. Всичко ще си върна!

Огньов не му беше помогнал нито с хляб, нито с пари, това не беше прието в такива случаи — от гледна точка на лагерната етика всичко беше нормално.

Един ден Андреев се учуди, че още е жив. С мъка се качваше на нара си, но все пак се качваше. Най-важното беше, че не работи, че лежи — дори всекидневните петстотин грама ръжен хляб, три лъжици каша и паница рядка чорба можеха да възкресят човек. Стига да не работи.

Именно тук Андреев разбра, че не изпитва страх и не трепери за живота си. Разбра и това, че е бил подложен на огромни изпитания и е оцелял. Че ще трябва да използва страшния си опит от златните мини. Разбра, че колкото и да са мизерни възможностите за избор, за волеизява на арестанта, те все пак съществуват; тези възможности са нещо реално, и в случай на нужда могат да му спасят живота. Андреев беше готов за такова грандиозно сражение — да противопостави животинската си хитрост на зверовете. Бяха го лъгали. И той ще излъже. Няма да умре, не смяташе да умира.

Щеше да изпълнява желанията на тялото си, онова, което то му бе разказало в златните мини. Там беше загубил битката, но тя не беше последната. Той спадаше към шлаката на рудниците. И щеше да си остане шлака. Беше видял, че лилавият печат, поставен от Лидия Ивановна на някакъв документ, представляваше три букви: „ЛФТ“ — лек физически труд. Андреев знаеше, че в мините не им обръщат внимание, но тук, в центъра, смяташе да извлече от тези букви максималното.

Ала възможностите бяха малко. Можеше да каже на нарядчика: „Аз, Андреев, си лежа тук и никъде не искам да пътувам. Ако ме изпратят в златните мини, още на първите височини, щом камионът започне да буксува, ще скоча долу — нека конвоят ме застреля; все едно няма да отида пак на златото.“

Възможностите бяха малко. Но тук той щеше да бъде по-умен, повече щеше да се доверява на тялото си. И тялото няма да го излъже. Семейството, страната му го излъгаха. Любовта му, енергията, способностите — всичко беше потъпкано, разбито. Всички оправдания, които търсеше мозъкът му, бяха фалшиви, лъжливи и Андреев го разбираше. Единствено събудилият се в мините животински инстинкт можеше да подскаже и му подсказваше изход.

Именно тук, на тези циклопични нарове Андреев разбра, че струва нещо, че може да се уважава. Ето го тук, все още жив, без никого да е предал или продал нито по време на следствието, нито в лагера. Беше успял да каже много истини, да потисне страха си. Не че от нищо не се боеше, не — моралните бариери бяха станали по-ясни, отколкото преди, всичко бе по-просто и по-ясно. Например беше ясно, че няма как да оцелее. Предишното му здраве е безвъзвратно загубено, прекършено навеки. Навеки ли? Когато докараха Андреев в този град, той си мислеше, че няма да живее повече от две-три седмици. За да се възвърне предишната му сила, беше нужна пълна почивка в продължение на много месеци, на чист въздух, в курортни условия, с мляко, с шоколад. И понеже беше съвършено ясно, че няма да види такъв курорт, значи трябваше да умре. В което също нямаше нищо страшно. Много от другарите му бяха умрели. Любовта? Злобата? Не. Човек живее по същите причини, по които живеят дървото, камъкът, кучето. Ето това беше разбрал Андреев и не само го разбра, а и добре го почувства именно тук, в градския транзитен затвор, по време на тифозната карантина.

Разранените от чесане места по кожата му заздравяваха много по-бързо от другите рани. Постепенно изчезваше костенурковата черупка, в каквато се бе превърнала човешката кожа в рудника; яркорозовите връхчета на измръзналите му пръсти потъмняха — тънката ципа, която ги покриваше след като се пукнаха мехурите от премръзването, леко загрубя. И дори — най-важното — взе да прегъва китката на лявата си ръка. За тази година и половина работа в мините двете му китки се бяха свили по дебелината на дръжката на лопатата или кирката и сякаш се бяха вдървили завинаги. Когато се хранеше, държеше лъжицата както всички свои другари — с върха на пръстите или в шепа, беше забравил, че лъжицата може да се държи и по друг начин. Макар и жива, китката на ръката му приличаше на протеза-кука. И се движеше като протеза. Освен това с нея можеше да се кръсти, ако Андреев би се молил на Бога. Ала в душата му нямаше нищо освен злоба. Раните на душата му не се лекуваха толкова лесно. Те никога не можаха да бъдат излекувани.

Но Андреев все пак успя да разгъне китката си. Веднъж, в банята, пръстите на лявата му ръка се отпуснаха. Това го учуди. Щеше да дойде ред и на дясната, която все още бе сгърчена. И нощем Андреев внимателно я докосваше, опитваше се да разтвори пръстите и му се струваше, че още малко, и ще успее. Беше изгризал най-внимателно ноктите си и сега ръфаше мръсната, вроговена, леко омекнала кожа парченце по парченце. Тази хигиенична операция беше едно от малкото му развлечения през времето, когато не ядеше и не спеше.

Кървавите пукнатини по ходилата му вече не бяха толкова болезнени. Скорбутните язви по краката още не се бяха затворили и имаха нужда от превръзки, но ставаха все по-малко и по-малко — на тяхно място оставаха синьо-черни петна, които приличаха на клейма, на знаците, поставяни от робовладелците, търговците на негри. Не зарастваха само палците на краката му — измръзването бе засегнало и костния мозък и от пръстите му сълзеше по малко гной. Разбира се, гнойта беше много по-малко, отколкото преди, когато работеше в мината, където гумените му галоши, летните обувки на затворниците, така се пълнеха с гной и кръв, че ходилата му жвакаха като в локва.

Щяха да минат много години, преди тези пръсти да оздравеят… Дълго след това при най-малък студ те щяха да напомнят с тъпа болка за северните рудници. Но Андреев не мислеше за бъдещето. Свикнал от времето, когато беше в мините, да не планира живота си за повече от ден напред, той се мъчеше да се бори за близкото, както прави всеки, който е на крачка от смъртта. Сега искаше само едно — тифозната карантина да продължи вечно. Ала това бе невъзможно и настъпи денят, когато карантината свърши.

Тази сутрин изгониха навън всички обитатели на секцията. В продължение на няколко часа затворниците мълком стърчаха в заграденото с тел пространство, мръзнеха. Застанал върху една бъчва, нарядчикът с пресипнал отчаян глас крещеше имената им. Извиканите излизаха през портичката — безвъзвратно. На пътя бучаха камиони, толкова силно бучаха в студеното утро, че пречеха на нарядчика.

„Само да не ме извикат, само да не ме извикат“ — като дете се молеше Андреев на съдбата. Не, няма да му провърви. Ако не днес, ще го извикат утре. Отново ще замине за златните мини, при глада, побоите и смъртта.

Болка прониза измръзналите пръсти на ръцете и краката му, ушите и бузите му. Андреев все по-често пристъпваше от крак на крак, беше се свил и дишаше в шепите си, ала не е толкова просто да стоплиш вкочанените си крака и болните ръце. Всичко беше безсмислено. Беше безсилен в борбата с тази исполинска машина, чиито зъбци смилаха тялото му.

— Воронов! Воронов! — дереше се нарядчикът. — Воронов! Знам, че е тук, мръсникът!… — Нарядчикът злобно захвърли тънката жълта папка на „делото“ върху бъчвата и я притисна с крак.

И тогава Андреев начаса разбра всичко. Това бе като светлина от мълния по време на буря, която му посочи пътя към спасението. И сега, пламнал от вълнение, той събра смелост и направи крачка напред, към нарядчика. Онзи извикваше име по име, хората един след друг напускаха двора. Но тълпата все още бе голяма. Ето сега, сега…

— Андреев! — извика нарядчикът.

Андреев мълчеше и съзерцаваше гладко избръснатите му страни. След като свърши да ги разглежда, погледът му премина към папките с „делата“. Бяха останали съвсем малко. „Последната кола“ — помисли си той.

Нарядчикът подържа малко папката на Андреев в ръка и без да повтори повикването, я отдели настрана върху бъчвата.

— Сичов! Отговаряй — име, бащино!

— Владимир Иванович — отвърна по всички правила някакъв възрастен арестант и разбута тълпата.

— Член? Присъда? Излизай!

Обадиха се още няколко души и също излязоха. След тях си отиде и нарядчикът. Останалите затворници ги върнаха в секцията.

Кашлицата, тропотът и подвикванията сякаш утихнаха, разтвориха се сред гласовете на стотиците хора.

Андреев искаше, да живее. Беше си поставил две прости цели и беше решил да ги постигне. Бе до болка ясно, че трябва да остане тук колкото се може по-дълго, до последния ден. Да се помъчи да не прави грешки, да се владее… Златото е смърт. В този транзитен затвор никой не знаеше това по-добре от него. Трябваше на всяка цена да се спаси от тайгата, от златните забои. Как можеше той, безправният роб Андреев, да постигне това? Ето как. Докато бе траяла карантината, тайгата е обезлюдяла — студът, гладът, тежката многочасова работа и безсънието я бяха лишили от хора. Значи след карантината първо ще изпращат коли за „златните“ управления и едва когато поръчките на мините бъдат изпълнени („Изпратете двеста дървета“, както пишеха в служебните телеграми), едва тогава щяха да започнат да пращат не за тайгата, не при златото. А къде — на Андреев му беше все едно. Само да не е при златото.

За всичко това той не спомена никому дума. Не се посъветва с никого, нито с Огньов, нито с Парфентиев, неговия приятел от мините, с нито един от тези хиляди души, които лежаха заедно с него по наровете. Понеже знаеше: всеки, с когото сподели плана си, щеше да го предаде на началството — за похвала, за някой фас или просто така… Знаеше какво е да пазиш тайна и го биваше за това. Само в този случай не изпитваше страх. За сам човек беше по-лесно — два, три, четири пъти по-лесно — да се промъкне между зъбците на машината. Неговата игра си беше само негова — това също добре го бе установил в мината.

В продължение на много дни Андреев не се обаждаше. Веднага щом карантината свърши, започнаха да ги изкарват на работа и на излизане трябваше така да хитрува, че да не попадне в големите групи — тях обикновено ги караха на изкопни работи с лостове, кирки и лопати; а с малките групи от по двама-трима души винаги имаше надежда да се припечели къшей хляб или дори захар — Андреев не беше виждал захар повече от година и половина. Сметката беше проста и абсолютно вярна. Разбира се, всички тези видове работа бяха незаконни, затворниците се водеха уж на път „по етапния ред“ и имаше много желаещи да се възползват от безплатния им труд. Онези, които попадаха на изкопни работи, отиваха там с мисълта да си изпросят някъде тютюн или хляб. Успяваха, дори минувачите им даваха. Андреев ходеше в склада за зеленчуци, където ядеше до насита цвекло и моркови, донасяше „вкъщи“ по няколко влажни картофа, които печеше в пепелта на печката — изваждаше ги полусурови и ги ядеше, понеже животът тук принуждаваше всичко, годно за ядене, да се поглъща бързо — прекалено много бяха гладните наоколо.

Настанаха дни, които почти бяха осмислени, изпълнени с някаква дейност. Всяка сутрин се налагаше да стоят около два часа на студа. И нарядчикът крещеше: „Ей, вие, обаждайте се, име и бащино.“ И когато ежедневното жертвоприношение за Молох привършваше, всички, с трополене хукваха към бараката — оттам ги извеждаха на работа.

Андреев работи в хлебозавода, изхвърля боклука в женския етапен затвор, ми пода в помещението на охраната, където в полутъмния стол събираше от оставените чинии вкусните и лепкави парченца месо. След като приключваха с работата в кухнята, внасяха големи тасове, пълни със сладък кисел, планини от хляб, и всички сядаха, ядяха и си тъпчеха джобовете с къшеи.

Само веднъж си направи сметката без кръчмаря. Колкото е по-малка групата, толкова по-добре — такъв беше неговият закон. А най-добре — сам. Но рядко вземаха по един човек. Веднъж нарядчикът, който вече беше запомнил Андреев (знаеше го като Муравьов), каза:

— Такава работа съм ти намерил, че цял живот ще ме благославяш. Ще режеш дърва при голямото началство. Вземи още един със себе си.

Те весело тичаха пред съпровождащия ги, който беше с кавалерийски шинел и ботуши. Онзи се подхлъзваше, препъваше се, прескачаше локвите и после ги настигаше на бегом, като придържаше с две ръце пешовете на шинела. Скоро наближиха малка къщурка със заключена портичка и бодлива тел над оградата. Съпровождащият ги почука. В двора се разлая куче. Дневалният на началника им отвори, мълчешката ги отведе в една барака, заключи ги вътре и пусна в двора огромното куче вълча порода. Донесе кофа с вода. И докато арестантите не нарязаха и не нацепиха всичките дърва, кучето ги пазеше затворени. Късно вечерта ги заведоха в лагера. На другия ден ги изпрати пак там, ала Андреев се скри под наровете и изобщо не излезе на работа.

На следната сутрин, преди да раздадат хляба, му хрумна една проста мисъл, която веднага осъществи.

Събу плъстените си ботуши и ги сложи на края на нара един връз друг, с подметките навън — така, сякаш си беше легнал с ботушите. Просна се до тях по корем и отпусна глава върху лакътя си.

Раздаващият храната бързо преброи поредната десятка и даде на Андреев десет порции хляб. За него останаха две. Но този начин не беше сигурен, случайно му бе провървяло и Андреев отново започна да си търси работа извън бараката.

Дали по онова време си мислеше за семейството? Не. За свободата? Не. Живееше единствено с равнодушна злоба. Тъкмо тогава срещна капитан Шнайдер.

Криминалните бяха заели по-близките до печката места. Наровете им бяха застлани с мръсни памучни одеяла, покрити с много пухени възглавници с най-различна големина. Памучното одеяло е задължителният спътник на всеки късметлия крадец, единствената вещ, която той влачи със себе си по затворите и лагерите, краде я, отнема я, когато не я притежава, а възглавницата — тя е не само за под главата, а служи и като маса за игра по време на безкрайните сражения на карти. Тази маса може да придобие всякаква форма. И все пак тя е възглавница. Картоиграчите първо ще проиграят панталоните си и чак след това възглавницата.

Върху одеялата и възглавниците се разполагаха главатарите — по-точно тези, които в момента бяха нещо като главатари. Още по-високо, на третия ред нарове, където беше тъмно, имаше още одеяла и възглавници — там замъкваха някакви женоподобни млади крадци, пък и не само тях — почти всеки крадец беше педераст.

Крадците бяха заобиколени от тълпа подмазвачи и лакеи — придворни разказвачи, понеже криминалните смятат за проява на добър вкус да се интересуват от „романи“; придворни бръснари с шишенце одеколон дори при тези условия; освен това и тълпа услужващи, готови на всичко, само и само да им отчупят някоя коричка или да им сипят малко чорба.

— По-тихо! Сенечка казва нещо. По-тихо — Сенечка ляга да спи…

Картина, добре позната ми от златните мини.

Изведнъж сред тълпата авантаджии, тази вечна свита на криминалните, Андреев видя познато лице, познати черти, чу познат глас. Нямаше съмнение — това беше капитан Шнайдер, другар на Андреев от Бутирския затвор.

Капитан Шнайдер беше немски комунист, деец на Коминтерна, говореше прекрасно руски, познавач на Гьоте, образован марксист-теоретик. В паметта на Андреев бяха останали разговорите им, разговори „на високо ниво“ през дългите нощи в затвора. Веселяк по природа, бившият капитан далечно плаване поддържаше духа на хората от килията.

Андреев не повярва на очите си.

— Шнайдер!

— Да? Какво искаш? — обърна се капитанът. Погледът на безизразните му сини очи не можа да познае Андреев.

— Шнайдер!

— Е, какво има? По-тихо! Ще събудиш Сенечка.

Но краят на одеялото вече се беше надигнал и се подаде едно бледо, болнаво на вид лице.

— А, капитане — морно прозвуча тенорът на Сенечка. — Нямаше те и не можах да заспя.

— Ей сега, ей сега.

Той се покатери на наровете, отметна одеялото, седна, пъхна отдолу ръката си и започна да чеше петите на Сенечка.

Андреев бавно вървеше към мястото си. Не му се живееше. И макар това събитие да не беше по-голямо и по-страшно в сравнение с онова, което беше виждал и което му предстоеше да види, той завинаги запомни капитан Шнайдер.

А хората оставаха все по-малко. Транзитният затвор опустяваше. Андреев се сблъска лице с лице с нарядчика.

— Как ти е името?

Но Андреев отдавна беше готов за подобно нещо.

— Гуров — рече той смирено.

— Чакай!

Нарядчикът разлисти тънките страници на списъците.

— Не, няма те.

— Може ли да вървя?

— Върви, животно — изрева онзи.

Веднъж го пратиха да прибира и да мие съдовете в стола на заминаващите освободени, излежали присъдите си затворници. Заедно с него беше един изтощен смъртник на неопределена възраст, току-що пуснат от местния затвор. Това беше първото му излизане на работа. Все питаше — какво ще правим, дали ще ни нахранят и удобно ли е да поиска нещо за хапване малко преди да започнат работа. Смъртникът му разказа, че е професор-невропатолог, Андреев запомни и трите му имена.

От опит знаеше, че готвачите в лагерите, пък и не само те, не обичат Иван-Ивановичите, както презрително наричаха интелигенцията. Той посъветва професора предварително да не моли за нищо и тъжно си помисли, че основната част от работата ще легне върху него — професорът бе прекалено слаб. Това беше в реда на нещата и не трябваше да се сърди — колко пъти в златните мини Андреев бе по-лошият работник, по-слабият от двамата и никой от тогавашните му другари дума не обелваше. Къде са те? Къде са Шейнин, Рютин, Хвостов? Всички умряха, а той, Андреев, оцеля. Впрочем още не е оцелял и едва ли ще оцелее. Но ще се бори за живота.

Предположенията на Андреев се оказаха верни — професорът наистина се оказа слаб, макар и мераклия помощник.

Те привършиха с работата, готвачът ги вкара да седнат в кухнята и постави пред тях една бака с гъста рибена чорба и голяма желязна паница с каша. Професорът плесна с ръце от радост, но Андреев, който в мините беше виждал как сам човек изяжда по двадесет порции, състоящи се от три блюда с хляб, погледна с неодобрение предложената им гощавка.

— Без хляб, така ли? — попита той навъсено.

— Как може без хляб, ще ви дам по малко — и готвачът извади от шкафа два къшея.

С храната приключиха бързо. На такова „гости“ предвидливият Андреев винаги ядеше без хляб. И сега напъха хляба в джоба си. А професорът си чупеше от своето парче, гълташе чорбата, дъвчеше и по посивялата му остригана глава избиваха едри капки мръсна пот.

— Ето ви и по една рубла — рече готвачът. — Днес нямам повече хляб.

Това беше превъзходно заплащане.

В затвора имаше лавка, магазинче, където волнонаемните можеха да си купят хляб. Андреев сподели това с професора.

— Да, да, прав сте — рече му онзи. — Но видях, че там продават и сладък квас. Или това е лимонада? Много ми се пие лимонада, изобщо нещо сладко.

— Ваша си работа, професоре. Само че на ваше място бих си купил хляб.

— Да, да, прав сте — повтори професорът, — но много ми се пие сладък квасец. Елате да пийнете и вие.

Ала Андреев категорично се отказа от кваса.

В края на краищата той се уреди да работи сам — започна да мие пода в домакинството. Всяка вечер идваше да го вземе дневалният, който трябваше да поддържа чистотата в канцеларията. Това бяха две миниатюрни стаички по около четири квадратни метра всяка, наблъскани с бюра. Подът беше боядисан. Тази работа отнемаше десет минути и Андреев отначало не можа да разбере защо дневалният имаше нужда от човек за почистването. Та нали дори водата дневалният я носеше сам през целия лагер, чистите парцали също бяха винаги предварително подготвени. А заплащането беше щедро — махорка, супа и каша, хляб и захар. Дневалният беше обещал да даде на Андреев дори едно лятно сако, ала не успя.

Явно дневалният считаше, че е под неговото достойнство да мие пода — дори по пет минути на ден, след като можеше да си наеме работник. Това присъщо за руския човек качество Андреев бе наблюдавал и в рудника — началникът даваше на дневалния шепа махорка. Дневалният изсипваше половината в кесията си и наемаше някой политически от бараката за другата половина. Онзи, от своя си страна, си отсипе половината и наеме работяга срещу две цигари. Та работягата, след като е блъскал 12–14 часа през деня, през нощта мие пода за тези две цигари. На това отгоре е щастлив — нали ще ги смени за хляб.

Валутните въпроси са най-сложната теоретична област на икономиката. Те са сложни и в лагера — учудващи са еталоните: чай, тютюн, хляб — това са „конвертируемите“ ценности.

Дневалният на стопанската част понякога плащаше на Андреев с купони за кухнята. Това бяха парчета картон с печати, като жетони — десет обеда, пет втори блюда и т.н. Така веднъж дневалният даде на Андреев един жетон за двадесет порции каша и тези двадесет порции не можаха да покрият дъното на тенекиената паница.

Андреев виждаше как криминалните подаваха през шублера вместо жетони яркооранжеви тридесетачки, сгънати по същия начин. Това действаше безотказно. В отговор на „жетона“ паницата изскачаше през шублера пълна с каша.

Хората от транзитния затвор ставаха все по-малко и по-малко. Най-сетне дойде денят, когато след заминаването на последната кола на двора останаха само тридесетина души.

Този път не ги пуснаха в бараката, а ги строиха и ги поведоха през целия лагер.

— Няма да ни разстрелват я — рече огромният едноок човек с големи ръце, който крачеше до Андреев.

Точно така — няма да ни разстрелват я — си помисли и Андреев. Заведоха ги в регистратурата, при нарядчика.

— Ще ви вземаме отпечатъци от пръстите — каза нарядчикът, като излезе на прага.

— Е, щом опря до пръстите, можем и да не се крием повече — весело рече едноокият. — Казвам се Филиповски, Георгий Адамович.

— А ти?

— Андреев, Павел Иванович.

Нарядчикът намери личните им дела.

— Отдавна ви търсим — каза той беззлобно. — Вървете в бараката, после ще научите къде ще ви назначат.

Андреев знаеше, че е спечелил битката за живот. Просто беше невъзможно тайгата да не се е наситила на хора. Дори да ги изпратят някъде, ще бъде наблизо, на някоя местна командировка. Или в самия град — това щеше да е още по-добре. Не могат да ги изпратят далеч — не само защото Андреев имаше „лек физически труд“. Беше му позната практиката с внезапната промяна на групите. Не могат да ги пратят надалеч, защото нарядите за тайгата вече са изпълнени. И остават единствено близките командировки, където животът е по-лек, по-прост, по-сит, където няма златни мини, а значи има надежда за спасение. Андреев бе изстрадал всичко това с двегодишната си работа в рудниците. С животинското напрежение през тези месеци на карантина. Прекалено много бе направил. Надеждите му трябваше да се сбъднат на всяка цена.

Наложи им се да чакат само една нощ.

След закуската нарядчикът се втурна в бараката със списъка в ръка, с малък списък, както веднага с облекчение отбеляза Андреев. Списъците за рудниците бяха по двадесет и пет души на камион и винаги имаше по няколко такива списъка, а не един.

В този списък бяха и Андреев, и Филиповски; освен тях имаше и други — малко, но поне две-три имена.

Поведоха ги към познатата врата на регистратурата. Там имаше още трима души — побелял, важен, солиден старец с къс кожух и валенки, и друг — мръсен, суетлив човек с ватенка, панталон и галоши, с партенки на краката. Третият беше благообразен старец, който си гледаше в краката. Наблизо стоеше човек с военно зимно палто и шапка-кубанка.

— Ей ги всичките — рече нарядчикът. — Стават ли?

Човекът с военното палто повика с пръст стареца.

— Ти какъв си?

— Нагибин Юрий Иванович, по петдесет и осми член. Осъден на двадесет и пет години — бодро рапортува старецът.

— Не, не — намръщи се палтото. — Какъв си по специалност? Данните ви ще ги намеря без ваша помощ…

— Майстор съм на зидани печки.

— Друго?

— И за тенекеджия ме бива.

— Много добре. Ти? — началникът премести поглед към Филиповски.

Едноокият великан каза, че е локомотивен огняр от Каменец-Подолск.

— А ти?

Благообразният старец неочаквано измърмори няколко думи на немски.

— Това пък какво е? — рече палтото с интерес.

— Не се безпокойте — каза нарядчикът. — Той е дърводелец, много добър дърводелец, казва се Фризоргер. Малко не е на себе си. Но ще се оправи.

— А защо приказва на немски?

— От района на Саратов е, от автономната република…

— Ааа… А ти? — въпросът бе отправен към Андреев.

„Трябват му специалисти и изобщо работници — помисли си той. — Аз ще съм кожар.“

— Кожар съм, гражданино началник.

— Много добре. А на колко си години?

— Тридесет и една.

Началникът поклати глава, но понеже беше опитен човек и бе виждал възкръснали, си замълча и премести поглед към петия.

Петият, суетливият човек, се оказа ни повече, ни по-малко — деец на есперантското дружество.

— Аз, разбирате ли, по специалност съм агроном, такова ми е образованието, Дори изнасях лекции, а ме съдиха като есперантист.

— Шпионаж, така ли? — равнодушно произнесе палтото.

— Да, да, нещо подобно — потвърди суетливият човек.

— Е? — попита нарядчикът.

— Взимам ги. Все едно няма да мога да намеря по-свестни. Днес изборът е беден.

Петимата ги заведоха в една отделна килия — стая към една от бараките. Но в списъка имаше още две-три имена — Андреев много добре го беше забелязал. Дойде нарядчикът.

— Къде заминаваме?

— На местна командировка, къде другаде — рече той. — А това е вашият началник.

— Ще ви изпратим след час. Три месеца се излежавахте тук, приятелчета, време е да се омитате.

След час ги извикаха, само че не при колата, а в склада. „Сигурно ще ни сменят дрехите“ — помисли си Андреев. Ей наближи пролетта, вече е април. Ще му дадат летни дрехи, а тези, зимните, омразните, от рудниците, ще ги предаде, ще ги хвърли, ще ги забрави. Но вместо летни дрехи им връчиха зимни. Може би по погрешка? Не — на списъка бе написано с червен молив: „зимни“.

Без нищо да могат да разберат, те навлякоха в този пролетен ден износените ватенки и палта, обуха стари, кърпени валенки. И като запрескачаха криво-ляво през локвите, обзети от безпокойство, се върнаха в стаята, откъдето ги бяха завели в склада.

Всички бяха много разтревожени и мълчаха, само Фризоргер ломотеше ли, ломотеше нещо на немски.

— Моли се, мамка му… — прошепна Филиповски на Андреев.

— Е, кой какво знае? — попита Андреев.

Печкаджията, който беше с посивяла коса и приличаше на професор, изброи всички близки командировки: пристанището, четвъртия километър, седемнадесетия, двадесет и третия, четиридесет и седмия…

По-нататък започваха участъците на пътните управления — места, които почти не се различаваха от златните мини.

— Излизай! Марш към портала!

Всички излязоха и тръгнаха към портала на транзитния затвор. Отвън беше спрял голям камион, каросерията му бе покрита със зелено платнище.

— Конвой, приемай!

Войникът от конвоя ги провери по списък. Андреев усети как краката и гърбът му започнаха да изстиват.

— Качвай се!

Конвоят отметна единия край на големия брезент — камионът беше пълен с хора, които седяха, както се полага по устав.

— Качвай се!

Петимата седнаха заедно. Всички мълчаха. Конвоят седна в камиона, моторът забоботи и колата тръгна по шосето към главната магистрала.

— Карат ни на четвърти километър — рече майсторът на печки.

Километражните стълбове прелитаха край тях. Петимата бяха събрали глави при една дупка в брезента и не вярваха на очите си…

— Седемнадесети…

— Двадесет и трети… — броеше Филиповски.

— Мръсници, уж щели да ни карат наблизо! — злобно изсъска печкаджията.

Камионът отдавна вече лъкатушеше по пътя, който се виеше между скалите. Шосето приличаше на корабно въже, с което дърпаха морето към небето. Влачеха го планините, превили гръб като бурлаци.

— Четиридесет и седми — отчаяно изписука шилявият есперантист.

Колата профуча край знака.

— Накъде пътуваме? — попита Андреев, като се вкопчи в нечие рамо.

— Към Атка, ще нощуваме на двеста и осмия.

— А по-нататък?

— Не знам… Дай да запаля.

Камионът пухтеше тежко и се изкачваше по прохода на Яблоновския гребен.

Информация за текста

© Варлам Шаламов

© 1994 Александър Талаков, превод от руски

Варлам Шаламов

Тифозный карантин,

Сканиране, разпознаване и редакция: NomaD, 2010

Издание:

Варлам Шаламов. Колимски разкази

Първо издание

Съставителство: Александър Талаков

Превод: Александър Талаков

Редактор: Иван Дойчинов

Технически редактор: Любица Златарева

Коректор: Красимира Петрова

ISBN 954-411-015-I (том I)

ISBN 954-411-016-X (том II)

Издателство „Факел“, София, 1994

Варлам Шаламов. Колымские рассказы, Изд. „Молодая гвардия“, М. 1989

Варлам Шаламов. Левый берег, Изд. „Современник“, М. 1989

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2010-07-13 15:30:00