Човекът с бялата престилка протегна ръка и Андреев пъхна в разперените му розови измити пръсти с подрязани нокти солената си, станала на кора войнишка рубашка. Човекът я отблъсна и гнусливо тръсна длан.
— Нямам бельо — равнодушно рече Андреев.
Тогава фелдшерът взе рубашката му с две ръце, с ловко, привично движение обърна наопаки ръкавите и се взря…
— Има, Лидия Ивановна! — И се разкрещя на Андреев. — Защо си въшлясал така, а?
Ала лекарката Лидия Ивановна не му позволи да продължи.
— Нима те са виновни? — тихо и с укор рече тя, като подчерта думата „те“, и взе слушалката.
Андреев за цял живот запомни тази Лидия Ивановна с нейните рижи коси, хиляди пъти я благослови, винаги си мислеше за нея с нежност и с топлота. Защо ли? Защото бе; подчертала думата „те“ в тази фраза — единствената, която бе произнесла. За добрата дума, казана навреме. Дали бе усетила благодарността му?
Прегледът бе кратък. Нямаше нужда от слушалка. Лидия Ивановна дъхна няколко пъти на лилавия печат и силно, с две ръце го натисна върху някаква бланка. Вписа нещо и Андреев го отведоха.
Комментарии к книге «Тифозна карантина», Талаков
Всего 0 комментариев