«В Рим на отделни легла»

Мейпълови бяха мислили и говорили за раздяла толкова дълго, та вече им се струваше, че тя никога не ще настъпи. Защото, все по-противоречиви и безжалостни, разговорите им — при които обвинения и разкаяния, удари и ласки се редуваха и заличаваха — в крайна сметка ги сплитаха по-здраво в една болезнена, безпомощна и унизителна близост. И плътската им любов не загиваше, подобно на здрав малчуган, който си расте напук на глада. Когато езиците им най-сетне преставаха да мелят, телата им се отпускаха в прегръдка, като две онемели армии, които ще се слеят благодарствено, избавени от нелепа битка по повеля на двама безумни крале. Кървящ, смазан, десетки пъти полаган почтително в гробницата, техният брак не издъхваше. С горещото желание на всеки да остави другия, те си оставаха заедно по съпружески навик. Решиха да отидат в Рим.

Пристигнаха по тъмно. Самолетът закъсня; летището бе огромно. Бяха тръгнали набързо, без предварителни планове, ала сякаш предизвестени за идването им, пъргави италианци с безупречен английски чевръсто освободиха ръцете им от багажа, запазиха им хотелска стая по телефона и ги настаниха в един автобус. За тяхна изненада автобусът се потопи в тъмен селски пейзаж. В далечината, подобно на фенери, висяха няколко мъждиви прозореца; една река внезапно разголи сребриста гръд под тях; покрай пътя се мяркаха силуетите на маслини и пинии като неясни илюстрации в стар латински учебник.

— Мога вечно да се возя в тоя рейс — каза Джоун на глас и сърцето на Ричард се сви при един спомен от времето, когато им стигаше, че са заедно: веднъж му бе признала, че докато младежът от бензиностанцията бършел предното стъкло с енергичен замах, тя се възбудила при поклащането на колата. От всичко, дето някога му бе споделяла, това оставаше в съзнанието му като най-откровеното, като мигновено разбулване на оная тайнствена жена, до която никога не бе успял да се доближи и накрая се бе уморил от безплодните си усилия.

Ала се радваше, когато я виждаше щастлива. Това бе слабостта му. Искаше тя да е щастлива и мисълта, че далеч от нея не ще знае щастлива ли е, или не, представляваше последната, неочаквана врата, преградила пътя му, след като всички други врати се бяха отворили. Тъй че избърсваше сълзите, които сам бе изцедил от очите й, отричаше се от твърденията за пълна безнадеждност точно в мига, когато тя бе склонна да остави и сетна надежда, и агонията им продължаваше.

— Нищо не трае вечно — рече той сега.