Казано е: всяко село има своя луд. Когато няма — създава си го. Понякога лудият на селото си е нормално луд. Друг път той е просто с по-артистична душа от останалите. В трети случай направо се явява доброволец, който изпълнява необходимата роля.
В китното Мало Нагорно нямаха луд, никой не се отличаваше с особена артистичност, нито пък се явяваше доброволец.
Хората нямаше с кого да се забавляват. Телевизията не им стигаше. Нито лакардиите, които работниците донасяха от града. Селяните искаха жива, своя си фигура, която да ги разсмива, учудва и — съвсем не на последно място — чрез странните си деяния да им доказва колко самите са умни.
И ето как в китното Мало Нагорно необходимата роля се падна на дребничката Мария Петрова Атанасова — почти само за това, защото си връзваше шалчето накриво, носеше обувки с много високи токове и още от малка я избиваше на поезия.
Момичето нямаше сериозна защита, тъй като родителите му се бяха разоставили и пръснали далеч по големите градове. То живееше тука при своята баба. Беше опитало шанса си в града — започва някакви курсове, после работа в завода, но отново се връщаше при баба си. С още по-високи токове. Шалчето — още по-накриво.
„Мара“ — казваха кратко селяните, когато искаха да изразят някакво неодобрение. Това я озлобяваше. Тя се теглеше от тях с каквото може. Четеше романи, носеше се екстравагантно и учеше чужди езици. Всичко това пък караше селяните още по-убедено да я виждат „бяла врана“ и тъй вървяха нещата — като процес, който се захранва от само себе си.
Но голямата сензация дойде изведнъж и обиколи селото за броени минути: Мара заминава за Швеция!
Едни се изсмяха високо. Други се смръщиха мълчаливи. Но когато баба й на другия ден потвърди факта спокойно и чистосърдечно, всички облещени се спогледаха.
— Че как тъй? — първа се окопити съседката отдясно.
— Че тъй — рече бабата, като поглади плетивото с ръка.
— Че откъде пари у Мара за екскурзия? — почти се скара съседката отляво.
— Че от мен — сладко се усмихна бабата. — Аз като съм на осемдесет и не съм отишла до Варна, морето да видя, какво?
Нищо не казаха сега съседките, те в момента се сетиха, че човек като Марината баба не може да няма някоя парица настрана.
— Кой знае колко е скъпо — въздъхна след малко една от жените на другата пейка. — Къде е Швеция…
Комментарии к книге «Мара Пайрън», Дончо Цончев
Всего 0 комментариев