«Как едновременно да обичаме Америка и да я напуснем»

Пристигате в някой град към три, след като сте се носили по пътищата от седем, навлизате в главната улица, която същевременно е и шосе Еди-кое-си, и хвърляте ези-тура в кой мотел ви се ще да отседнете. Съпругата ви предпочита нещо по-дискретно и по-далеч от центъра, само не бунгала; децата гласуват за басейн (нещо съществено), цветна телевизия (при наличност) и електронен бейзбол (за убиване на времето). Давате гласа си за мнозинството, паркирате и пристъпвате към администрацията. Нозете ви свръхестествено се изправят, след като толкова време сте седели зад волана. Надписът, залепен на вратата, обяснява, че собственици са „Плъмърови“, значи дамата зад писалището е мисис Плъмър. Около петдесет и пет годишна, стегнати сребърни букли с червеникави следи, лице майчинско, ако не се смятат яркостта на червилото и острият поглед, който ви оглежда. За половин секунда тя ви аутопсира: женен мъж, нищо опасно. Милата, несклоняема, умна, стара, бъзлива мисис Плъмър. Подавате пластмасовата си кредитна карта. Наблюдавате какво прави с нея; точно с тези жестове са свивали цигарите си едно време. Поемате безценните ключове, прикачени за ромбоидна пластмасова висулка. Разсъждавате за работата на мотелиерите: продават онова, което не се купува — почивка на изтощените, благословия на незаконните, пространство на живите. Осигуряват телевизия и телефон като нишки, които ни свързват с недействителните светове зад нас и пред нас. Подслон, най-древната стока.

Развързвате саковете от покрива на автомобила. От това, че се движат, нозете ви все още се чувствуват свръхестествено. Децата спазват традицията, без да се бавят: за три минути влизат в стаята си, излизат и се озовават в басейна. Следвате ги със средновъзрастово темпо, внимавайки да не разбъркате куфарите при ваденето на банските костюми. В един миг заголена, жена ви изглежда страхотно, но твърди, че от всички тия километри сега я боли глава.