«Майка страшно ще се зарадва»

— А сетне — каза господин Мълинър — последва случая с Дъдли Финч. Той погледна въпросително към чашата си, установи, че е почти пълна, и продължи сагата за своята племенница Робърта:

— Представям ви Дъдли Финч в момента, в който седял във фоайето на хотел „Кларидж“1 и поглеждал гладно и жадно часовника си. Стрелките показвали вече два и пет, а Робърта била обещала да се срещнат точно в един и половина. Той въздъхнал жално и в душата му взело да се прокрадва бледо чувство на недоволство. Макар и само мисълта, че този ангел Робърта изобщо може да има слабости, да била истинско светотатство, все пак трябвало да признае, че тази нейна склонност да кара хората да я чакат за обяд би могла да се назове едва ли не недостатък-в иначе безупречния й характер. Той станал от стола си, дотътрил сгърченото си от глад тяло до вратата и като същинско олицетворение на очакването взел да зяпа нагоре-надолу по улицата.

Така застанал насред тротоара на Брук Стрийт, Дъдли Финч определено впечатлявал с вида си. Защото облеклото му било изпипано до последното конче. Без капка надежда и за най-придирчивия критик — той бил самото съвършенство от върха на напомадените си коси до сияйните обувки, от дискретно бежовите гамаши до вратовръзката с герба на Итън. Да би могъл само някой да го види как стои, ей така, на прага на хотела, би си помислил, че щом подобни млади мъже обядват в ресторанта на „Кларидж“, то старият Кларидж е невиждан късметлия.

Ала минаващият покрай него забързан и замислен младеж с мека шапка се сепнал и спрял не от възхищение. Бил изненадан. Вперил изблещени очи в Дъдли.

— О, Боже! — възкликнал. — Аз пък си мислех, че вече си на път за Австралия.

— Не — успокоил го Дъдли. — Не съм. — И смръщил гладко чело. — Не бива да се развяваш из Лондон в такъв вид. Я си виж шапката! — Роналд Атуотър бил негов братовчед, а досадно е все пак твой личен роднина да препуска из столицата с вид на нещо, тайно внесено в къщи от котката. — На всичкото отгоре чорапите ти не са в тон с вратовръзката.

И той поклатил глава. Роналд бил литератор, дори нещо по-страшно — бил получил образованието си в едно второразрядно училище — ако не му изневерявала паметта, името му било нещо като Хароу