«Предсмъртните мъки на пришълеца»

Някъде горе, зад вечните облаци над планетата Вескера, се носеше усилващ се грохот. Търговецът Джон Харт се спря, сложи ръка на здравото си ухо и се ослуша. Обувките му леко затънаха в калта. В плътната атмосфера звукът ту се усилваше, ту отслабваше, но все повече се приближаваше.

— Същият шум като от твоя космически кораб — каза Итин с безстрастната си вескерянска логика, като бавно разчленяваше мисълта си, за да я изрази по-ясно. — Но твоят кораб все още стои на същото място, където си го приземил. И макар че не го виждаме, той трябва да е там, защото само ти умееш да го управляваш. А ако някой друг е успял да стори това, ние щяхме да чуем как корабът се издига към небето. Но тъй като преди нищо не чухме, а такъв грохот произвежда само космически кораб, то това би трябвало да означава…

— Да, още един кораб — прекъсна го Харт, твърде погълнат от мислите си, за да дочака да се затвори бавната верига на вескерянското логическо разсъждение.

Естествено че беше друг космически кораб и неговата поява бе само въпрос на време. Той се движеше по курса чрез радиолокационно устройство, както някога се ориентираше и Харт. На екрана на пристигащия кораб сигурно ясно се виждаше собственият му кораб и оня навярно щеше да кацне до него.

— По-добре е да не оставаш тук, Итин — предупреди Джон Харт. — Тръгни по вода, за да стигнеш по-скоро до селото. Кажи на всички да отидат в блатото, по-далече от сушата. Корабът ще кацне и всеки, който се намери под него, ще бъде изпепелен.

Малката вескерянска амфибия веднага усети опасността. Преди Харт да се доизкаже, ръбестите уши на Итин щръкнаха като на прилеп и той мълчаливо се плъзна в съседния канал. Търговецът зашляпа по калта, като се стараеше да върви колкото може по-бързо. Тъкмо стигна до края на поляната, на която се намираше селото, когато грохотът премина в оглушителен рев, корабът проби ниските слоеве на облаците и изхвърли пламъци надолу. С присвити очи и противоречиви чувства Харт наблюдаваше как расте силуетът на черно-сивия кораб.