«Сбогом завинаги, мъко моя»

Тази неделна утрин в близкото бъдеще Джоузеф Елрой се бе настанил удобно в креслото и се опитваше да си спомни името на любимия футболен отбор, който щеше да наблюдава по-късно да играе по телевизията, докато чете съобщенията за банкрути в неделния „Таймс“ и мисли за неприятни неща.

Беше съвсем нормален ден: небето навън бе оцветено в обикновения си никакво бежов цвят, който отиваше на никакво кафеникавото, в което госпожа Елрой, скърцаща със зъби в кухнята в този момент, бе обзавела къщата по време на един от многото си краткотрайни изблици на ентусиазъм. Детето им, Елексир, бе на горния етаж и се занимаваше с последното си откритие. Тя бе на три години и тъкмо се бе научила да повръща.

А в главата си Елрой чуваше звуци. Тъкмо сега му се въртеше песента „Амапола“ и щеше да продължи, докато не я заменеше някоя друга мелодия. И така песен след песен, цял ден, цяла нощ, завинаги. Тази музика идеше от вътрешната музикална система на Елрой, която се включваше винаги, когато за да оживее, трябваше да бъде невнимателен.

И така. Елрой бе в определено състояние. Може би и вие сте изпадали в такова: детето плаче, жена ви мърмори, а вие преживявате дни и нощи разсеяни, заслушани в музиката в главата си. И знаете, че никога няма да пробиете онази черупка, която ви отделя от света. И сивата мъгла на отчаянието, и досадата са се настанили наистина задълго в живота ви. И единственото, което ви възпира от опит да се удавите, е вашата Жизнена Сила, която ви казва:

— Събуди се, глупако, това се случва на теб! Да, ти си онзи, заклещен в собствения си басейн с тъпа усмивка на изгладнялото за обич лице, пушещ поредното „Марлборо“ и гледащ как световните дивотии се носят наоколо ти в три четвърти такт.

При това положение бихте използвали всеки шанс, който ви позволи да се измъкнете, нали? Шансът на Джоузеф Елрой се появи точно този следобед.

Телефонът звънна. Елрой вдигна слушалката. Един глас от другата страна попита:

— С кого говоря, моля?

— С Джоузеф Елрой — отвърна Елрой.

— Господин Елрой, случайно да чувате мелодия или песен в ума си в този момент?

— Всъщност да, чувам.

— А кое е името на песента?

— През последните няколко часа си тананикам „Амапола“.

— Бихте ли повторили името, господин Елрой?

— „Амапола“. Но какво…

— Точно така! Това е песента!

— Моля?