«Сентенция»

На Надежда Яковлевна Манделщам

Хората изникваха от небитието — един след друг. Непознатият лягаше на нара до мен, през нощта се притискаше до кокалестото ми рамо, отдавайки топлината си — капките топлина — и получавайки в замяна моята. Имаше нощи, когато до мен не стигаше никаква топлина през прокъсаната ватенка, през памуклийката, и на сутринта гледах съседа си така, сякаш е мъртвец, и намирах сила да се учудя малко, че мъртвецът е жив, че става при командата, облича се и покорно изпълнява заповедите. Имах малко топлина. По костите ми месото не беше много. Стигаше само за злоба — последното от човешките чувства, онова, което е най-близо до костите. Човекът, появил се от небитието, през деня изчезваше — въглищният геологопроучвателен обект имаше много участъци, — изчезваше завинаги. Не познавам хората, които са спали до мен. Никога не ги питах за нищо и не защото се придържах към арабската пословица: „Не питай и няма да те лъжат“. Беше ми все едно дали ще ме лъжат, или не — аз бях извън истината, извън лъжата. За такива случаи криминалните имат много категорична, образна, груба поговорка, просмукана с огромно презрение към задаващия въпроса: „Дори да те лъжат — вярвай“. Не разпитвах и не вярвах.

Какво беше останало с мен докрай? Злобата. И пазейки тази злоба, аз си правех сметката да умра. Но смъртта, доскоро толкова близка, постепенно започна да се отдръпва. На нейно място дойде не животът, а полусъзнателното съществуване, което няма име и което не може да бъде наречено живот. Всеки ден, всеки изгрев на слънцето носеше опасност от нов, смъртоносен тласък. Но тласък нямаше. Работех като печкар — най-леката от всички работи, по-лека, отколкото да си пазач, но не смогвах да цепя дърва за титана, за апарата за варене на вода система „Титан“. Можеха да ме изгонят — но къде? Тайгата беше далеч, лагерът ни — „командировката“, казано на колимски език — беше като остров сред безкрайната тайга. Едва влачех крака, разстоянието двеста метра от палатката до мястото, където работех, ми изглеждаше безкрайно и неведнъж сядах да си почивам. И днес помня всички неравности, всички дупки и ровове по тази пътека на обречените; ручеят, до който лягах по корем и лочех студената, вкусна, лековита вода. Трионът, който ту носех на рамо, ту го влачех за едната дръжка, ми се струваше невероятно тежък товар.

Никога не успявах овреме да кипна водата, да направя така, че тя да заври за обяд.