«Пеещите камбани»

Луис Пейтън никога не обсъждаше публично методите, с които бе надхитрял полицията на Земята в дузина двубои по съобразителност и заблуда, със заплашващ го психотест, който винаги успяваше да отложи. Разбира се, би било глупаво от негова страна да направи такова нещо, но в моментите, когато беше доволен от себе си, той се блазнеше от мисълта да остави завещание, което да бъде отворено само след неговата смърт, и в което ясно да покаже, че пълният му успех се дължи на способности, а не на късмет.

В такова завещание той би казал: „Не може да се създаде лъжлив модел за прикриване на престъпление без да останат следи от създателя му. В такъв случай е по-добре да потърсиш модел, който вече съществува и да нагодиш действията си към него.“

Имайки предвид този принцип, Пейтън планираше убийството на Албърт Корнуел.

Корнуел, дребен търговец на крадени предмети, пръв се приближи до Пейтън, който седеше на обичайната си маса за един в Тринелс. Синият костюм на Корнуел сякаш имаше особен блясък, сбръчканото му лице — особена усмивка и побелелите му мустаци — особена форма.

— Господин Пейтън — каза той, поздравявайки бъдещия си убиец без каквото и да било четвърторазредно малодушие, — радвам се да ви видя. Почти се предадох, господине, почти се предадох.

Пейтън, който не обичаше да го безпокоят, когато се занимава с вестника и десерта си в Тринелс, каза:

— Ако имаш някаква работа с мен, Корнуел, знаеш къде да ме намериш.

Пейтън беше минал четиридесетте и неговата коса беше загубила по-ранния си черен цвят, но гърбът му бе изправен, поведението — младежко, очите — тъмни, а гласът му режеше остро от дългата практика.

— Не и за това, господин Пейтън — каза Корнуел, — не и за това. Знам за едно скривалище, скривалище на… нали знаете, господине. — Показалецът на дясната му ръка се раздвижи леко, като че беше махало на камбана, удрящо се в някаква невидима субстанция, а лявата ръка затисна за миг ухото му.

Пейтън прелисти една страница от вестника, все още малко влажен от теледоставчика, сгъна го хоризонтално и каза:

— Пеещи камбани?

— Тихо, господин Пейтън — каза шепнешком Корнуел.

— Ела с мен.

Те вървяха през парка. Друго правило на Пейтън беше, че за да запазиш нещо в тайна, няма по-сигурно нещо от разговор на висок глас на открито.

Корнуел прошепна:

— Скривалище, в което са скрити Пеещи камбани. Нешлифовани, но страшно красиви, господин Пейтън.

— Виждал ли си ги?