«Зимният пазар»

Тук горе вали много. Има зимни дни, през които почти не се вижда слънчева светлина, само ярко неопределено сиво. Но после следват дни, през които тази завеса сякаш се вдига изведнаж и те заслепява за около три минути с висяща във въздуха, окъпана в слънчева светлина планина, подобно на емблемите в началото на някаква продукция, божия собственост. Точно такъв беше денят, в който нейните агенти ми телефонираха от дълбокото и скрито сърце на своята пирамида на Бевърли булевард, за да ми съобщят, че тя се бе сляла с мрежата и че „Кралете на съня“ щеше да получи за трети път платинена награда. Бях редактирал повечето от „Кралете“, бях направил мозъчната карта и бях монтирал всичко с бързотриещия модул, така че и аз имах дял в тези кралски особи.

Не, казах, не. А после — да, да и затворих телефона. Грабнах якето си и хукнах по стълбите навън, като ги вземах три наведнаж право към най-близкия бар и далдисах там за около осем часа, а накрая се озовах след полунощ до циментовия парапет, висок два метра. Изкуствената вода на Крийк. Светлините на града, същият онзи сив небесен купол, осветен от неонови и живачни дъги. Падаше сняг. Огромните снежинки, които не бяха много, когато докосваха черната вода, изчезваха и никаква следа от тях. Погледнах надолу към краката си и видях във водата върховете на обувките си съвсем на ръба на цимента. Носех японски обувки, нови и скъпи, боти от фина маймунска кожа джинза с полиуретаново покритие върху пръстите. Останах дълго време така, преди да направя онази първа крачка назад.

Защото тя беше мъртва и аз я бях оставил да си отиде. Защото сега тя беше безсмъртна и аз бях причината за това. И защото знаех, че тя ще ми се обади по телефона на сутринта.