«Двамата и сърната»

— Може днес да не дойде… — усъмни се Вихър.

— Ще дойде! — рече спокойно Стамен.

— Не знам.

— А аз знам.

Вихър се засегна. Той искаше да има тая увереност, да има и опитността, която я пораждаше.

— Защо си пък толкова сигурен?

— Човек, който е живял дълго в Балкана, знае тия неща. Особено ако е ловджия.

Щеше да попита кои са тия неща, но го спираше гордостта. Вихър беше стар партизанин, ала градско момче, а животът на планината не се учи лесно. Пък и не беше ловец.

— На тая поляна тревата е много мека и сладка. И никакво животно не я мърси…

Разговаряха така, сякаш очакваха свой другар, от когото зависеше животът им. При последното сражение те останаха на Козята пътека да задържат жандармерията и я задържаха до мрак, но се откъснаха от батальона. Вече седмица скитаха сами, без да срещнат жива душа — планината беше обезлюдена от блокадата, а при всеки опит да влязат в някое село ги обстрелваха. „Робинзон и Петкан, при това преследвани от дружини диваци!“ — смееше се Вихър. А птиците са същества, с които не можеш да си поприказваш, стрелкат се далече, високо. Оставаха им буболечките, пъргави и трудолюбиви в августовския ден, но заслепени в своите еснафски грижи. Всъщност можеше да се разговаря само с калинките, и то само Вихър, гърбом към Стамен, по един-единствен въпрос: „Калинке-Малинке, къде ще ме ожениш?“ Той изпъваше длан, за да се разхожда калинката по-дълго, потръпваше от нежното гъделичкане и съжаляваше, че е толкова малка, та не може да я погали. Тя спираше на върха на пръста, сякаш да помисли за отговора, после малиновото куполче с черни точици се пукваше, разперваха се прозирно-черните крилца и калинката литваше към София. Вихър се стараеше да не забележи, че натам я отнася ветрецът, защото така искаше да бъде. Момичето, което обичаше, беше в София, в затвора…

Докато се появи сърната с малкото…