«Човекът, който не спи»

— Дейзи… Не мога да понеса загубата й! Дейзи е най-добрият ми приятел… Толкова съм самотна.

Гражданката Шмеман изтри зачервените си късогледи очи и дългия си нос с дантелена кърпичка.

— Уверявам ви — продължи тя, — че това е дело на професор Вагнер. Аз самата съм го виждала неведнъж как води с връв кучета в квартирата си… Какво ли прави с тях? Божичко! Страшно ми е да си помисля! Моята Дейзи може би не е вече жива… Моля ви, вземете мерки!… Ако не направите това, сама ще отида в милицията!… Дейзи, нещастното ми дребосъче!…

И мадам Шмеман заплака отново… Мършавите й стари бузи се покриха с червени петна, долната й устна увисна.

Председателят на жилищния съвет Жуков се обърна рязко на стола и щракна с пръсти. Губеше търпение.

— Успокойте се, гражданко! Уверявам ви, че ще вземем мерки. А сега ще ни извините… Много сме заети…

Шмеман въздъхна дълбоко, поздрави и излезе.

Жуков въздъхна с облекчение и се обърна към секретаря на съвета Кротов.

— Уф!… Измъчи ни! Има ги, знаеш, едни досадни женички.

— Да… — замислено отвърна Кротов. — Опърничава бабичка! А случая трябва да го разследваме. Четвърто куче изчезва само от нашия двор. И съседите се оплакват. Какъв е тоя мор по кучетата? Няма да се учудя, ако излезе истина, че ги краде професор Вагнер. Но за какъв дявол са му тия кучета? Яка на кожуха ли си прави? Странен човек! Подозрителен човек!

— Професор!

— Какво като е професор? Може би прави фалшиви пари.

— От кучета ли?

— Ти не се смей. Случвало се е. Кучетата са отделна работа. Забележи — в стаята му свети по цяла нощ. Сянката му се появява често на пердето. Кръстосва из стаята… Нощна птица!

— Да, особен човек. Преди няколко дни се връщам с трамвая, гледам — срещу мене седи професор Вагнер. Във всяка ръка държи по една книга и ги чете едновременно. Надникнах. Едната руска, цялата с някакви цифри, а другата — немска. И какво мислиш: двете му очи сноват поотделно по редовете — с едното око чете едната книга, с другото — другата. Кондукторката отива при него. „Вземете си билет!“ — казва. Той вдига към нея едното око, а другото гледа в книгата. Тя само изохка. И всички пътници се вторачиха в него. Гледат го с отворени уста от учудване, а той все едно няма нищо…

— Да не се е смахнал?

— Всичко е възможно…

Изскърца вратата.

В стаята влезе Фима, старата икономка на професор Вагнер.