«Двамата и сърната»

— Може днес да не дойде… — усъмни се Вихър.

— Ще дойде! — рече спокойно Стамен.

— Не знам.

— А аз знам.

Вихър се засегна. Той искаше да има тая увереност, да има и опитността, която я пораждаше.

— Защо си пък толкова сигурен?

— Човек, който е живял дълго в Балкана, знае тия неща. Особено ако е ловджия.

Щеше да попита кои са тия неща, но го спираше гордостта. Вихър беше стар партизанин, ала градско момче, а животът на планината не се учи лесно. Пък и не беше ловец.

— На тая поляна тревата е много мека и сладка. И никакво животно не я мърси…

Разговаряха така, сякаш очакваха свой другар, от когото зависеше животът им. При последното сражение те останаха на Козята пътека да задържат жандармерията и я задържаха до мрак, но се откъснаха от батальона. Вече седмица скитаха сами, без да срещнат жива душа — планината беше обезлюдена от блокадата, а при всеки опит да влязат в някое село ги обстрелваха. „Робинзон и Петкан, при това преследвани от дружини диваци!“ — смееше се Вихър. А птиците са същества, с които не можеш да си поприказваш, стрелкат се далече, високо. Оставаха им буболечките, пъргави и трудолюбиви в августовския ден, но заслепени в своите еснафски грижи. Всъщност можеше да се разговаря само с калинките, и то само Вихър, гърбом към Стамен, по един-единствен въпрос: „Калинке-Малинке, къде ще ме ожениш?“ Той изпъваше длан, за да се разхожда калинката по-дълго, потръпваше от нежното гъделичкане и съжаляваше, че е толкова малка, та не може да я погали. Тя спираше на върха на пръста, сякаш да помисли за отговора, после малиновото куполче с черни точици се пукваше, разперваха се прозирно-черните крилца и калинката литваше към София. Вихър се стараеше да не забележи, че натам я отнася ветрецът, защото така искаше да бъде. Момичето, което обичаше, беше в София, в затвора…

Докато се появи сърната с малкото…

Тя дойде и тоя ден. Стамен и Вихър лежаха зад два бука — долу тъмни, грапави, прошарени с бледи лишеи, нагоре — гладки, почти бели. През няколкото дървета те виждаха цялата поляна, затворена, но просторна. Слънцето бе още ниско и всичко изглеждаше сочно, свежо: светлосинкавото небе, полираните листа на буките, тъмни от нощната влага, бликащите треви, едва пожълтели в корена, гъсто зелени нагоре, по които утринният ветрец ту гасеше, ту разискряше звездичките на росата. Над поляната и над върхарите висеше синкаво-сребърна мъглица, която придаваше една тиха мекота на багрите. Въздухът бе така чист, че ако не пречеше гората, би се виждало безкрайно далеч.

Сърната и малкото се показаха между буките отсреща и влязоха в слънчевата картина, която изведнъж стана по-жива и завършена. Багрите заиграха и по тях: кафяво-червеникавото лъскаво тяло с бялото по корема, с черните петна между рогцата и по муцуната.

Всичко им беше познато и всеки път ново, и всеки ден двамата чувстваха онова, което бяха изпитали при първата среща…

Сърната вървеше малко тромаво, пасеше бързо, но някак изискано, като че избираше най-хубавите стръкове. „Жадна е, бърза да се утоли с росата“ — мислеше си Стамен. Понякога тя се сепваше от пърхане на птица или от неуловим за двамата мирис и цялото й тяло се опъваше грациозно. Тогава предните й крака стояха като вкопани, прави и тънки, задните — малко сгънати в коленете, готови да се оттласнат всеки миг. В изпънатата шия, във вирнатата глава, наклонена на една страна, имаше тревожна напрегнатост и вслушване, ноздрите й нервно потръпваха — това не можеше да се види, но Стамен го знаеше. „Така е и с човека, напрегне ли се за скок или за бой, тогава го гледай, не когато е отпуснат.“

Като се понапасеше, сърната започваше да играе с малкото, което едва достигаше до корема й. То се умилкваше, галеше се глезено, а тя го ближеше по челото — съвсем като целувка. Тогава Стамен замираше. Майката подтичваше, прескачаше блесналия поток и сърнето се хвърляше след нея, като смешно подритваше със задните си крачета. А Стамен виждаше как жена му протяга ръце и мами Тончо, той се люлее несигурно на едно място, а̀-а̀ да заплаче, но се спуска, мята крачета встрани и се хвърля в ръцете й, а тя го издига и се смее — „Маминото сърненце“, — смее се и Тончо, макар да не разбира всичко, все пак чувства, че е извършил първия си подвиг… Но киселините и старата жилава коприва, едва сдъвкана, изгаряха стомаха му, а Стамен познаваше сладостта на сърнешкото и мъчително преглъщаше. Понякога му притъмняваше и той ядосано буташе пушката си настрана…

А Вихър мечтаеше: един ден ще я доведе тук, сама да почувства тия красоти — след затвора! — защото дори и в стихове не ще може да й ги разкаже. Тогава пак ще дойде една сърна с малкото си, може би не тази, но ще дойде. Вихър скритом ще гледа в очите на своята Шели, в тях ще се отразява всичко, минало през сърцето й, а той не ще знае на какво повече да се радва.

Съмнението се породи у Стамен още първия ден. Ти само името му чуй: Ви-хър. Момчешка работа, нафукана. Де ти разбира какво е майчина мъка — да роди, да отчува? Пък и от глада е станало люто, на всичко налита… Обзет от своето подозрение, изнервен от принудителното безделие, Стамен изпитваше почти неприязън към другаря си. Тая черна, ситна коса — да не е в Балкана, ще кажеш, че на женски апарат я е къдрило. И е късаче, ниските хора са по-зли… Но какво съм се заял с момчето, нали го знам — окото му от нищо не трепва, и умно е, и добро с другарите си… Ама е прибързано, аджамия…

— Слушай, Вихър, да не си посмял да стреляш! Ще се издадем! — едва пошепна Стамен.

Вихър го изгледа смаян, но можа веднага да разбере всичко, после отвърна:

— Къде ще стрелям? Да не съм луд?

И му се стори, че над сърната и малкото надвисва смъртна опасност. Виж го ти: „Ще се издадем“ — значи, иначе би я убил? Ще я убие като нищо, как не се сети по-рано! Нали е ловец, безчувствен е той… Целият вид на Стамен сякаш подсилваше опасенията му. Продълговатото лице с изпъкнали скули и гърбав нос, тънки уста, в усмивката му има нещо грубо, присмехулно. И тоя белег на лявата буза, който никога не загаря, а щом нахлуе кръв в лицето му, кожата изглежда още по-бяла и болезнена… Но както и да се вторачваше в него, Вихър завиждаше на Стамен за спокойната му сила и го обичаше дълбоко… Той не бе вкусвал сърнешко месо, но Стамен неволно го подсети и сега все му се привиждаше димящ хайдушки кебап на шиш, дори улавяше миризмата му и гладът ставаше нетърпим. Като се боеше и от Стамен, и от себе си, той рече:

— И да ти кажа ли, не си струва да се прави зян толкова месо. Двама сме, колко ще хапнем, останалото ще се вмирише.

— И това е вярно — кимна Стамен, а на себе си: „Ето на̀ — за месото му е жал, не за животното…“

Взаимните подозрения си останаха. Стамен се стесняваше да разкаже на момъка как страда по жена си и детето, пък беше и уверен, че няма да го разбере. Вихър тайно пишеше стихове и се пазеше да не изглежда сантиментален. Те не можеха да изкажат с думи и онова най-важно, което ги спираше да посегнат на сърната, но го имаха като дълбоко чувство: бяха отвратени от кръвожадността на врага. И сами те бяха убивали — не хора наистина, а изроди, — но сърцата им искаха да си отдъхнат… А гладът ги изпиваше, правеше ги лениви и зли, започваха да губят вяра в себе си и все по-зорко се следяха един друг…

Изведнъж Стамен трепна и втренчи поглед през буките. После тихо се намести по корем, събра петите на ботушите си, натисна лакти в земята и вдигна пушката. Мереше се напрегнато и неотвратимо. На Вихър му се стори, че цевта сочи някъде встрани, но нали все очакваше тоя изстрел, беше сигурен: срещу сърната е! Идеше му да викне, да я подплаши, да изреве на Стамен, но само изхриптя като молба и заплаха:

— Недей! Недей!

Стамен не се обърна, само нервно трепна с лакът и кимна неопределено с глава.

— Пшт… Мълчи!

Глупак. Не ги ли вижда?… А с бялото на очите си следеше сърната. Ех, не ги усеща, ветрецът подухва към тях… Няма да избяга… А не бива да стреля, сигурно не са само двама. Но ето оня… Не! Мръсници, ние имахме право, но вие не! Или ви омръзна да стреляте по хора…

Вихър припълзя мигом, но преди да дръпне пушката на Стамен, тресна изстрел, втори… ехото ги понесе из долищата.

Сърната потрепера, вирна глава, изсвири странно и полетя нагоре с големи, силни скокове, след нея — малкото. Вихър никога не бе я виждал така красива и завика от радост:

— Избяга, избяга…

А Стамен се спусна в посоката, дето преди малко се целеше и гърмеше прав.

— Стреляй, какво зяпаш, стреляй, мамка му…

Едва сега Вихър видя, че из нанадолнището бяга лудо един жандармерист, и гръмна по него. Но оня, взел преднина, се скри в гората. Бе захвърлил само раницата си.

— Дошли са да ни донесат хляб! — засмя се Стамен и доволен, и ядосан, като я прибраха.

Убитият лежеше в края на поляната, до един бук, заровил нос в земята.

— Е тоя се целеше. Щеше да я убие мръсникът… — Стамен взе автомата му. — А сега да се омитаме! Сигурно са патрулна двойка, да не налетят другите…

Вихър вървеше зад него мълчалив и виновен. Като след всяко остро изживяване той чувстваше нужда да говори, да говори много, но сега не можеше. Беше му трудно да каже всичко.

Информация за текста

© Веселин Андреев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009

Издание:

Български разкази за животни. Антология

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител: Симеон Янев

Отговорен редактор: Божанка Константинова

Редактор: Албена Янкова

Художник: Буян Филчев

Свалено от „Моята библиотека“ []

Последна редакция: 2009-11-08 18:00:00