«Правото да побеждаваш»

През 1998 г. случаят отреди да се грижа за последните месеци от живота на Райна Кайтазова. Живееше в голям столичен апартамент, недалече от Двореца на културата. В едната стая, където трябваше да нощувам, имаше огромни празни куфари — с тях е пренесен багажа й от Париж, когато напуснала френската столица преди четири години. Малко преди да навърши 90 години, тя поискала да се върне завинаги в родината си; в дома, където е живяла със своя съпруг, с двамата си синове, с приятели и роднини… Над леглото имаше стара избледняла снимка в резбована дъбова рамка: Райна и съпругът й Александър в деня на сватбата им. Край тази реликва бяха портретите на синовете им Васил и Александър Кайтазови като деца…

Съдбата на техния семеен живот ми се стори богата на изненади и мъдрост. На 94 години въображението на Райна Кайтазова смесваше реалност и фантазии от миналото, но най-важните моменти от живота й се бяха запазили чисти, точни, незабравими…

През 1958 година 22 годишният й син Васил заминал за Франция като турист и не се върнал с групата; поискал политическо убежище от френските власти и го получил. Решението си да остане във Франция съобщил на родителите си едва след няколко месеца и на всички станало ясно, че скоро няма да имат възможност да се събират отново…

Три години по-късно малкият син на семейството — Александър, починал в София от пневмония, едва навършил 22 години. Тази нечакана загуба бе останала като незарастваща рана в паметта на майката: „Като че целият свят загуби смисъл без рождените ми деца! Измъчваше ме неизвестната участ на Васил, но смъртта на Сашко ме изгори. Не разбирах какво трябва да правя по-натам, за да осмисля живота си. Васил нямаше право да се върне при нас в България, защото се считаше емигрант… Тогава приех аз да отида при него, за да му бъда опора. Реших, че ще работя; ще подобря френския си език така, че да мога да практикувам своята специалност… Аз съм сред първите български жени, работили като юристи…“ — с чувство на осъзнато достойнство Райна Кайтазова вдигаше ръката си, сякаш и в старостта си призоваваше съдбата: „Намерете ми дипломата, ще открия собствена кантора и ще върна имотите, които нашият баща ни завеща, а те бяха иззети насилствено, несправедливо от властта през 1955–1956 г…!“