«От звездите на Млечния път»

„Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега; и не само те, но и ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновяване — изкупване на нашето тяло. Защото нашето спасение е в надеждата. А надеждата за онова, което се вижда, не е надежда — защо ще се надява някой за нещо, което вижда?“

Две възрастни, две млади жени и един мъж на средна възраст бяха седнали на пейките пред храма „Св. Георги“ в Хаджидимово и се молеха. Като разбраха, че групата, която очакваха тук, вече е пристигнала, станаха неспокойни — не искаха някой от другоселците да ги вижда тук, а не знаеха къде да нощуват, ако не им осигурят стаи до пълен мрак. Свечеряваше. Някои по-нетърпеливи гости тръгнаха от автобуса направо към църквата и не повярваха на очите си. Закачлив мъж от новопристигналите сне фотоапарата от рамото си, за да снима. Четирите жени обърнаха глави да притулят лицата си, но не можеха да скрият цялата истина — дрехите и забрадките им подсказваха, че са мохамедани от близките селища, изникнали преди столетия между Рила, Пирин и Родопите. „Недей ни снима! Не сме тук от добро, за лек сме дошли с децата си…“ — каза най-възрастната жена. Двете момиченца хукнаха към двора и съвсем не личеше, че имат нужда от Божия помощ. Мъжът — слаб, без горна дреха, беше притиснал към гърдите си дете 5–6 годишно, увито в одеяло. Като чу говор на много хора, то започна да рита и да надига глава, защото не можеше да говори, а мъжът го прегърна по-силно, сложи ръка на него и рече гальовно: „Недей, сине, лежи си мирен!“ Личеше, че момчето е неизлечимо болно и баща му търсеше спасение.

„Какво му е?“ — една от жените, пристигнала с групата, попита мъжа, а той извади кърпа да избърше устните на момчето си и отвърна с неохота: „Най-лошото: детски паралич с епилепсия, изгарят мозъчни клетки… Страда, откакто се е родил, а покрай него горим и ние.“

Жената се приближи да види отблизо момчето, въздъхна и рече:

„Бог може да ви помогне, ако Му вярвате!“

Мохамеданинът сега погледна към входа на храма: „Без вяра ще дойдем ли? Наши хора идвали тук; казват, че на това място, щом пренощуваш и се молиш, Бог помага. Затова дойдохме преди два часа с молба да останем до утре. Момчетата на манастира думат: «Почакайте, идва много народ, няма места за всички.» Ако ни разрешат, ние можем да спим тук, пред входа на църквата…“