«Младата вълчица»

Бурята вилнееше повече от час и старата неподвижна гора се превърна в ад. Тежките оловни облаци докосваха самите върхове на елите, мълниите проблясваха една след друга, земята трепереше от тътена на гръмотевиците и трясъка на падащите дървета. Най-страшно беше по хребетите. Там ураганът бушуваше с див вой. Подире му оставаха само голи осакатени стволове. Вятърът трошеше короните на дърветата и помиташе пред себе си клони и канари, които с векове не бяха помръдвали от мястото си. Водните струи, изливащи се от черните облаци, се превръщаха в кални ручеи, спускаха се към долините и шуртенето на водите им се смесваше с грохота на бурята.

Всичко живо се беше изпокрило, където свари. Катеричките и белките, совите, червенушките и кълвачите се бяха вмъкнали в хралупите на изсъхналите дървета, стадо сърни беше спряло под една надвиснала канара и гледаше към сърната-водач, която стоеше неподвижно. Те знаеха, че не им остава нищо друго, освен да чакат. Един женски рис и двете му малки успяха със сетни сили да се подслонят в дълбокото си леговище. Старият вълк, който беше настигнат от бурята по време на лов, също намери прикритие — втурна се по скалистия склон към гъстия клек, припълзя на най-тъмното място и зачака, лежейки по корем. Той сякаш не забелязваше водните струи, изливащи се от надвисналото, мрачно небе. Тук беше най-безопасно.

Когато бурята премина, а огнените проблясъци на мълниите и тътенът на гръмотевиците оредяха, дъждът също намаля, но още дълго продължи да вали. Облаците се вдигаха, отделиха се един от друг и се затъркаляха над забулената в изпарения гора. Подобно на огромни парцаливи кълба въ̀лна те се сливаха и отново се разкъсваха, докато накрая в пролуката между тях се появи късче синьо небе. Все пак времето не се оправи, само престана да ръми.